Бурята на века
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-069-0
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Бурята на века». Краткое содержание книги:
Стивън Кинг
ДЖОНАС СТАНХОУП: Сънувала си, Анджи! Това не може да е истина…
АНДЖИ: Уверявам те, че е истина. Усещах тези облаци, но не така, както очакваш от едни облаци, а по-скоро като влажен памук. Тогава Джордж разбра какво иска да направи онзи и закрещя, но съществото само разпери дясната си ръка — аз бях в лявата — и…
33 ЕКСТ. СТАРИЯТ ДЖОРДЖ КЪРБИ — НОЩ.
Той пада като камък надолу и се отдалечава все повече от камерата, като крещи и размахва ръце. Не след дълго изчезва сред мрака и виелицата.
34 ЕКСТ. КАМЕРАТА ОТНОВО НИ ПОКАЗВА И НАСЪБРАЛИТЕ СЕ ОСТРОВНИ ЖИТЕЛИ — КЪСЕН СЛЕДОБЕД.
ДЖАК: После какво стана, Анджи?
АНДЖИ: Онзи ми каза, че ще ме върне обратно. Обратно през времето и обратно през бурята. Щял да ми подари живота, за да ви кажа — на всички вас — че трябва да му дадем онова, което иска, когато дойде довечера.
РОБИ: Ако имаме нещо, което този Линож толкова иска, защо просто не си го вземе?
АНДЖИ: Мисля, че не може. Мисля, че трябва да му го дадем доброволно. (Пауза.) Каза ми, че щял да го поиска само веднъж. Попита ме дали си спомням за Роаноук и Кроатон и повтори, че щял да ни помоли само веднъж. И аз му казах: „Да, помня“. Защото, ако му бях казала, че не си спомням, или дори го бях помолила да ми обясни нещо, щеше да ме хвърли от високото като Джордж. Не се налагаше да ми го казва — и сама го знаех. Тогава спряхме да се издигаме. Описахме нещо като лупинг във въздуха, при което стомахът ми се качи в гърлото, сякаш се возех на въртележка в лунапарк… и навярно отново съм припаднала. Или онзи може би ми е сторил нещо. Не знам. После си спомням само как се лутах сред виелицата… сред снежната слепота… и затъвах в преспите. Това сякаш продължи цяла вечност, но по някое време чух някакъв звук… някакъв сигнал… и даже си помислих: „Значи, в крайна сметка фарът не е рухнал, след като чувам сирената му за мъгла!“. Тръгнах по посока на този звук… и видях някой да идва към мен през снега. Отначало си помислих, че е онзи — че се е върнал, за да ме отведе и отново да ме издигне във въздуха… Само че този път щеше да ме хвърли от високото… Опитах се да побягна… Обаче не беше той. Беше ти, Джак! Ти!
Тя отпуска глава на рамото му, опустошена от мъчителния спомен. Момент на безмълвие. После:
ДЖИЛ РОБИШО (надава пронизителен вик): Но защо нас? Защо е дошъл точно при нас?
Няколко момента на безмълвие. После:
ТАВИЯ ГОДСОУ: Може би защото знае, че умеем да пазим тайни.
35 ИНТ. ДЕТСКИЯТ КЪТ В СУТЕРЕНА НА КМЕТСТВОТО — КЪСЕН СЛЕДОБЕД.
ДЕЦА (пеят): „… Аз съм малко чайниче, тумбесто и сладко…“
Кат Уидърс все още седи в средата на кръга и продължава да държи книжката „Малкото кученце“. Виждаме, че ѝ призлява, но се мъчи да го скрие от децата. Мелинда и Джоана стоят на стълбите и ги наблюдават. Към тях се присъединява и Кърк Фрийман — още не е свалил дебелите си дрехи, с които е бил навън, защото бърза да даде на децата играчките и пъзелите, които двамата с Майк взеха от „Малкият народец“.
КАТ: Деца, ако искате да пеете, какво ще кажете да изпеете още нещо? Например „Лондонският мост“, „Фермерът от Дел“ или…
Няма смисъл. Изобщо нея чуват. Най-обикновени, нормални деца в доучилищна възраст… които изведнъж станаха плашещо различни.
ДЕЦА (пеят): „… имам си и дръжчица, и чучурче гладко. Изсвирвам като влакче, щом водата в мен заври, хвани…“
Те внезапно замлъкват след думата „хвани“ — всички едновременно и толкова рязко, сякаш устичките им са ножици, отрязващи кичур коса. Стоят в полукръг около Кат, взират се в нея и мълчат.
КЪРК: Деца, донесох ви тези игри чак от… Какво става тук?
36 ИНТ. КАМЕРАТА СЕ ФОКУСИРА ВЪРХУ КАТ И ДЕЦАТА — КЪСЕН СЛЕДОБЕД.