Бурята на века
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-069-0
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Бурята на века». Краткое содержание книги:
Стивън Кинг
Той посочва с очи към Анджела. Анджи говори… но нито на Майк, нито на Джак, нито на някой конкретен човек от присъстващите в залата.
АНДЖИ: Вече знам колко лесно е да те… изтръгнат от света. Ще ми се да не го знаех… но го знам.
Джак отново поднася бульона към устата ѝ, но когато тя хваща чашата с ръце, те треперят толкова силно, че горещата течност се разлива и я опарва. Анджи извиква. Моли присяда до нея, изважда кърпичка и избърсва пръстите ѝ. Анджи я гледа с благодарност и хваща ръката ѝ. После я стиска силно в своята. В момента се нуждае от съчувствие, а не от почистване.
АНДЖИ: Просто си стоях там и гледах фара… И изведнъж… вече бях в неговата власт.
МОЛИ: Шшш! Успокой се, всичко свърши.
АНДЖИ: Имам чувството, че никога вече няма да се стопля. Изгорих си пръстите… виждаш колко са почервенели… но все още са ледени. Сякаш ме е превърнал в сняг.
МОЛИ: Майк иска да те разпита за някои неща, но по-добре да не е тук. Искаш ли да отидем някъде, където има по-малко хора?
Тя поглежда към Майк и той ѝ кимва. Междувременно Анджи полага всички усилия да се вземе в ръце.
АНДЖИ: Не… защото това засяга всички. Всички трябва да го чуят.
Едновременно изплашени и заинтригувани, островните жители се скупчват по-близо до Анджи, Майк и Моли.
ПРЕПОДОБНИЯТ БОБ РИГИНС: Какво точно ти се случи, Анджи Карвър?
По време на следващите събития камерата постепенно се приближава към Анджи, но в промеждутъците трябва да ни покаже възможно най-много лица на местни жители. На всяко е изписан ужас, страх и нарастваща вяра в думите на Анджи, колкото и странно да звучат. В пещерите няма атеисти и едва ли ще се намерят много скептици в разгара на Бурята на века, която пухти, духти и заплашва да срути сградата на кметството. Това е квазирелигиозно преживяване и към края му виждаме как във всички очи се чете една и съща завършена, кристализирала мисъл, която не се нуждае от словесно изражение: когато Линож се появи, те с радост ще му дадат онова, което иска. Каквото и да е то. „На драго сърце!“, както биха казали самите островни жители.
АНДЖИ: Стояхме пред кметството, гледахме как фарът се сгромолясва… и изведнъж аз полетях назад в снега. В началото си помислих, че навярно някой е решил да се пошегува с мен, обаче щом се обърнах и видях кой ме държи… това не беше човек. Беше облечен с човешки дрехи и имаше човешко лице, но на мястото на очите му се виждаше само чернота. Чернота, прорязана от алени отблясъци… които се гърчеха и виеха, досущ като огнени змии. После той ми се усмихна и щом видях зъбите му… припаднах. За първи път през живота си! Припаднах.
Тя отпива от бульона. В залата се е възцарила гробна тишина. Моли и Джак я прегръщат през рамо. Анджи все още държи ръката на Моли.
АНДЖИ: Когато дойдох на себе си, летях. Знам, че звучи налудничаво, но е самата истина. И аз, и Джордж Кърби… и двамата летяхме. Беше като в „Питър Пан“ — все едно аз бях Уенди, а старият Джордж — Джон. Онова… същество… ни държеше под мишница; мен с едната си ръка, Джордж — с другата. А точно пред нас, сякаш за да ни показва пътя или да ни държи във въздуха, се носеше един бастун. Черен бастун със сребърна вълча глава. Колкото и бързо да се движехме, бастунът винаги летеше пред нас.
Майк и Хач си разменят мрачни погледи.
АНДЖИ (продължава): Видяхме под нас острова… Бурята бе отминала, слънцето грееше, но навсякъде имаше ченгета със снегомобили. Ченгета от континента, от щатската полиция и даже горски пазачи… Както и репортери от местните станции и телевизионните мрежи. Всички те търсеха нас, но нас ни нямаше. Бяхме изчезнали по такъв начин, че никой не можеше да ни открие…
ОРВ БУЧЪР: Също като в съня ни…
АНДЖИ: Да, точно като онзи сън. После отново стана тъмно. Първо си помислих, че е паднала нощта, но не беше това. Бяха гъсти буреносни облаци. Те бяха черни и напълно закриваха слънцето. Отново започна да вали сняг и тогава разбрах какво всъщност става. Попитах го: „Вие ни показахте бъдещето, нали? Като последния призрак при господин Скрудж в «Коледна песен»?“. А онзи ми отговори: „Да, мадам, много сте съобразителна. Сега се дръжте по-здраво“. Започнахме да се изкачваме, снегът се сгъсти и старият Джордж взе да плаче и да говори, че не издържа повече, че артритът го убива и иска да слезе долу… макар че изобщо не беше студено. Или поне на мен не ми беше студено. Тогава онзи се засмя и отвърна, че няма проблеми, Джордж може веднага да слезе долу, стига да го иска, при това по най-бързия начин… защото всъщност му бил нужен само един от нас, който да се върне и да разкаже. Тогава тъкмо навлизахме в облаците…