Елементарните частици
- Автор: Уэльбек Мишель
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимир Петров
- Жанр: Контркультура
Электронная книга - «Елементарните частици». Краткое содержание книги:
Малко преди разсъмване Мишел се обърна в леглото и откри, че Анабел я няма. Облече се, слезе; откри безжизненото й тяло върху дивана в дневната. На масата до нея имаше оставено писмо. Първото изречение беше: „Предпочитам да умра сред хората, които обичам“.
Началникът на „Спешна помощ“ от болницата в Мо беше мъж на около трийсет години, с кестенява къдрава коса и открито лице; той веднага им направи добро впечатление. Имало малка вероятност тя да се свести; според него нямало никакъв проблем да останат до леглото й. Комата е странно, слабо изследвано състояние. Почти сигурно беше, че Анабел изобщо не долавя присъствието им; въпреки това в мозъка й се долавяше слаба електрическа активност; тя вероятно беше признак на мисловна дейност, чието естество продължава да бъде съвършено загадъчно. Сама по себе си клиничната прогноза не беше никак утешителна: имало случаи на пациенти, при които дълбоката кома продължавала седмици и дори месеци, след което те внезапно се връщали към живота; най-често, уви, състоянието на кома също така внезапно преминавало в смърт. Тя била само на четирийсет години и поне нямало съмнение, че сърцето ще издържи; засега нищо друго не можело да се каже.
Над града се разсъмваше. Седнал до Мишел, братът на Анабел само клатеше глава, повтаряйки непрекъснато: „Не може да бъде… Не може да бъде“, сякаш думите му бяха в състояние да променят каквото и да било. Всъщност не всичко беше изгубено. Всичко беше възможно. Пред тях мина сестра с метална количка, върху която подрънкваха банки със серум.
Малко след това слънцето разкъса облаците и се показа небесната синева. Денят щеше да бъде хубав, също толкова хубав, колкото и предишните. Майката на Анабел се надигна с мъка. „Можем да си починем малко“ — каза тя с трепет в гласа. Синът й на свой ред стана с отпуснати ръце и я последва като автомат. Мишел кимна в знак, че няма да ги последва. Не чувстваше никаква умора. През следващите минути той долавяше преди всичко с необикновена отчетливост присъствието на сетивния свят. Седеше сам, в огрян от слънце коридор, върху плетен пластмасов стол. В това крило на болницата цареше необикновено спокойствие. От време на време в другия край се отваряше врата, излизаше сестра, която се отправяше към друго отделение. От височината на няколко етажа градският шум едва се долавяше. В състояние на пълно умствено дистанциране той премисляше веригата от обстоятелства, елементите на механизма, който бе прекършил живота им. Всичко изглеждаше окончателно, ясно и неоспоримо. Всичко изглеждаше застинало в точно очертаните рамки на конкретно минало. Едва ли днес едно седемнайсетгодишно момиче би проявило подобна наивност; едва ли днес едно седемнайсетгодишно момиче би придало подобно значение на любовта. От младостта на Анабел бяха изминали двайсет и пет години и нещата коренно се бяха променили, поне ако се вярваше на социологическите проучвания и на публикациите в списанията. Днешните момичета бяха много по-съобразителни и рационални. Те се интересуваха преди всичко от успеха си в училище и основният им стремеж беше да си осигурят в бъдеще прилична професионална кариера. Връзките с момчета за тях не бяха нищо повече от приятно прекарване на времето, развлечение, в което почти равен дял имат сексът и нарцистичното удовлетворение. Впоследствие те се стремяха да сключат разумен брак, основан както на достатъчно социално и професионално съответствие, така и на известно съвпадение във вкусовете. По този начин те, разбира се, изключваха възможността за щастие — което е неразривно свързано със синкретични и регресивни състояния, напълно несъвместими с практическото приложение на разума, — но затова пък се надяваха именно по този начин да избегнат сърдечните и нравствени терзания на своите предшественички. Тази надежда обаче щеше много бързо да рухне; на мястото на сантименталните мъки идва скуката, усещането за празнота, тревожното очакване на старостта и смъртта. Ето защо втората половина от живота на Анабел беше много по-печална и унила от първата; в крайна сметка от нея нямаше да й остане никакъв спомен.