Един от нас
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стойчо Драгнев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Един от нас». Краткое содержание книги:
Изхабила приятелите си. Изхабила себе си. Правела всичко с навита докрай пружина и нямало как да презарежда душата си. Пиела все повече, прекарвала следобедите си в мъгливо, неразбиращо опиянение, а вечерите — в самотен гняв. Пазела тайните за себе си.
И започнала с онези нощи.
Онези, които продължавали до безкрай — нощите, в които излизаш с приятели и пиеш много и след това лицата им започват да изглеждат еднакво. И ти слушаш и кимаш, и се усмихваш несигурно, и ти се струва, че всеки говори за някаква книга, която ти никога не си чел. По едно време се връщаш от тоалетната, вързал кънките, носът ти щипе след поредната доза, а светлините зад бара направо ти вадят очите. Оглеждаш всички маси и не можеш да се сетиш на коя си бил и кои от всичките тези хора имат някакво значение за теб. После някой извиква името ти, отиваш и сядаш пак при тях, опитваш се да разбереш какво казват, ала чуваш единствено гласа в главата си, който нашепва, че искаш поредното питие. И ти си поръчваш, още преди да си изпил предното, ей така, за всеки случай и никой не ти казва нищо, ала ти си знаеш какво си мислят те и после решаваш, че не ти пука. Партито се разотива в полунощ, но за теб е твърде рано, а по това време караницата в главата е толкова шумна, че едва се чуваш, като казваш „лека нощ“. Стигаш някак си до вкъщи, през опасни епизоди в разни барове и по улици, които никога няма да си спомниш, и ето, тогава започва истинското шоу.
Пиеш, седнал на пода с кръстосани крака, и се надяваш всяка глътка да боли; усещаш треперещите си ръце и се чудиш какво да правиш с тях. Когато останеш сам, собственият ти свят се оказва малка кутийка, чиито стени искат да те смачкат; на телефонния секретар чакат съобщения, които не можеш да се накараш да пуснеш, камо ли да изслушаш; и нищо в апартамента не съдържа какъвто и да е смисъл за теб.
По-късно лежиш, проснат по бельо, а дрехите ти са разхвърляни навсякъде около теб, покрити с пепел от цигари и вмирисани от разлетия алкохол, но това за теб няма значение, защото до това време на нощта ти вече си взел решение, че никога няма да ги облечеш отново. Малкото кречетало в главата ти не спира да додява и вие като вълк в капан, но нито то, нито собственият ти глас са в състояние да ти кажат нещо смислено. Струва ти се, че денят никога няма да дойде и че, ако дойде, ще бъде по-тъмен и от нощта, в която в момента зъзнеш.
Като експеримент бодваш стомаха си с вилица, достатъчно силно, за да бликне кръв. Но това не става, ето защо започваш да дереш с нокти краката си.
После сядаш и плачеш, гледаш изранените си бедра и си спомняш как са изглеждали те преди. Млада кожа, неосквернена, момичешка. Сега — подобно на гърдите, задника и устата — бедрата ти са нещо, което не разбираш. Тялото ти е станало шосе, по което твърде често минават, и което води не там, където ти се иска. То вече не е твоето убежище, а придатък към чужди животи и паркинг на техните желания. Ставаш пленник на тесни и мрачни кръгове от мисли, които все повече те омотават, докато толкова те пристегнат, че прекъсват достъпа на действителността до съзнанието ти.
Просто вече не намираш смисъл в нищо, чувстваш се лошо проектирана компютърна игра, в която попадаш в капан, не умираш, но се оказва, че няма абсолютно никакъв начин да се измъкнеш. В началото блъскаш по стените, но те стават по-високи и няма никакво значение колко силно и бързо натискаш всички бутони, които ти попаднат под ръка. Рано или късно ще разбереш, че има още един, който все още не си опитал. Бутонът на захранването.
Когато Лаура за първи път разбрала, че баща й е извършил самоубийство, тя почувствала толкова силна вина и болка, сякаш някой изтръгвал сърцето й. Просто не можела да го понесе и го преобразувала в омраза, в презрение към слабостта и егоизма му, заради които тя трябвало сега да се бори с всичко съвсем сама. Последната фаза била да се преструва, че той е направил нещо героично, поставяйки началото на семейна традиция.
И така, самата тя започнала да посяга към бутона, но никога не стигнала докрай, тъй като една част от нея все още била жива. Не искала да изхвърли машината. Искала само да започне отново. След всички хапчета и бръсначи просто се събуждала в болницата, заобиколена от хора, които не давали и пет пари за нея. Първия път наистина били загрижени, но съчувствието, както знаем, се дава доброволно. Започнеш ли да го изискваш, кладенецът пресъхва доста бързо. Най-големите щастливци имат по няколко души, които ще продължат да ги даряват със съчувствие, дори и след като разберат, че обичта им не може да стори чудеса. Но Лаура си нямала никого.