Един от нас

Бащата на Лаура работел в града и изкарвал добри пари. Той бил добре сложен и много весел мъж. Моника Рейнолдс била изключително слаба и ходела на фитнес всеки ден — една от онези вманиачени жени, които стъпят ли на бягащата пътечка, не слизат от нея с часове и се катерят с убийствена съсредоточеност, а после стотици пъти се оглеждат в огледалото. Лаура отишла с нея един път и си помислила, че майка й повече прилича на машина, отколкото оборудването, което използва. Когато не сваляла несъществуващите излишни килограми, тя украсявала къщата. Въпреки че спалнята на родителите й била боядисвана предната година, майка й била намислила да я пребоядисва пак. Лаура решила, че е срамота, защото я харесвала, както си била — стените били във водовъртежи от морски цветове, светлосини, зелени и виолетови — и казала това на баща си. Но той само вдигнал рамене, а после й разказал една смешка.

Когато се връщала от училище, Лаура хвърляла чантата и учебниците в кухнята и си правела сандвич. Обикновено сандвичите били доволно еднообразни и съдържали основно салата и нискомаслено сирене — майка й не одобрявала месото, шоколада и всички други вкуснотии. Лаура негласно се чудела как баща й успява да поддържа теглото си и предположила, че сигурно здравата си хапва на обяд вън от дома.

Тя взимала сандвича си, излизала отзад, промушвала се през оградата и се разхождала в гората. Била малка горичка, нищо особено, а и Лаура не претендирала за повече. Не се налагало. Просто се чувствала по-добре там, а не вкъщи, заобиколена от миризмата на бои, парчета платно и мостри на цветове, на които нюансите изглеждали съвсем еднакво. Имала си една пътека надолу към поточето, където сядала и изяждала сандвича си, докато слушала ромоленето на водата и наблюдавала малките водни буболечки. За нея било истинска загадка защо въобще се опитват да правят нещо. Живеели толкова кратко, че не си заслужавало, а и мозъците им били толкова малки, че сигурно не помнели нищо от стореното. Като героите от следобедните сапунени сериали, само дето буболечките нямали пластични операции. След около час майка й я викала да се прибира и да влиза в банята. Гласът на майка й бил силен. Винаги го чувала добре, дори и в дните, когато не бил толкова ясен, както обикновено.

Лаура била хубава, а в училище се справяла добре. Имала острите скули на майка си, смекчени от усмивката на баща й, и й вървяло както по английски, така и по математика. Имала много приятели, а и родителите й се разбирали добре почти през цялото време. Всичко било наред — като в живота на почти всички до един определен момент, в който редът отива на кино и всичко се обръща с краката нагоре.