Глад
- Автор: Katsu Alma
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Глад». Краткое содержание книги:
— Може би. А може би нещо ни следи през цялото време. Още от падината — отвърна тя, като едва чуто натърти на последната дума.
Джейкъб се извърна към нея.
— Тамсен — каза тихо той и отпусна големите си ръце на раменете ѝ, като я погледна в очите. — Какво става тук наистина?
Искаше ѝ се да се разплаче, да се разкрещи или да забие нокти в лицето на девера си. Как смееше да продължава да се съмнява в нея?
— Ние сме изолирани от останалата част от кервана — напомни му тя. — И аз съм готова да се обзаложа, че тези създания — тези чудовища — знаят, че имаме ранен в палатката си.
Тя замълча за миг, когато истината, която вече знаеше, потъна още по-дълбоко в нея, сякаш я удари в стомаха. Гласът ѝ се сниши до дрезгав шепот:
— Ще умрем. След всичко — след всичко. Стигнахме чак дотук. Но сега ще ни пипнат.
Трепереше толкова силно, че се изплаши да не падне.
— Чудовищата не съществуват — отвърна Джейкъб, но вдигна пушката си и опря приклада на рамото си.
Очите му сълзяха от задушливия дим от мокрите дърва, но ръката му не трепна.
— Иди да събудиш мъжете. Ще докараме воловете, за всеки случай.
Значи някаква част от него все пак ѝ вярваше.
— Кажи им да си донесат пушките.
— Воловете не си струват някой да умре заради тях, Джейкъб. Нека да им оставим добитъка.
„Може би това ще ги утоли“, помисли си да добави тя, но се спря навреме.
— Ако нямаме волове, няма да можем да изтеглим фургоните оттук, дори след като снегът намалее — отговори Джейкъб, без да я поглежда.
Очите му не се откъсваха от фигурите, които се движеха зад димната завеса. Сигурно и той ги виждаше. Сигурно и той виждаше как се движат, изпълнени с животински глад. Сенките от пламъците не се движеха по този начин.
— Ако изгубим воловете, ще се озовем в капан.
Тя знаеше, че няма нужда да му напомня каква е истината.
Те вече бяха в капан.
Трийсет и втора глава
Мери се огледа и видя колибата, засипана със сняг, и импровизираните заслони недалеч от нея, които стърчаха от снега като захарни кубчета с неравни стени; помисли си колко чудати изглеждаха, едва ли не уютни, ако човек не знаеше истината. Но вместо това всички те представляваха нещо като чистилище.
Уилям Еди пръв беше забелязал изоставената колиба, вече преди почти цяла седмица, и отначало тя наистина им беше заприличала на приказка под боровите дървета: колиба от дънери по средата на нищото, несъмнено построена от предишно семейство заселници, които се бяха опитали да прекосят планинската пустош.
Тогава от небето вече се спускаха първите снежинки. Децата, колкото и да бяха уморени, тичаха наоколо и се опитваха да ги уловят с език.
С изключение на семейство Донър, всички останали от кервана бяха успели да прекарат фургоните си в низината, покрай мастиленочерното езеро, обградено от разпръснати камъни. Всичко наоколо беше тъмно и неподвижно като в мавзолей.
— Ще останем тук тази вечер — беше казал Патрик Брийн.
Но оттогава бяха минали няколко дни. Бяха изоставили семейство Донър, а Патрик Брийн вече бе влязъл в ролята на водач на експедицията.
Семейство Еди бяха завлекли оскъдните си притежания в колибата на семейство Брийн, но Брийн ги беше избутал навън.
— Аз имам повече деца — възрази той. — Покривът би трябвало да бъде за нас.
Междувременно семейство Мърфи бяха заели друга колиба за себе си. Покривът ѝ беше пропаднал, а природните стихии бяха направили така, че стените изглеждаха готови да се сринат всеки момент, но те я постегнаха, доколкото успяха, за да се скрият от студа и снега. От тяхната колиба не се виждаше колибата на семейство Брийн, което им се струваше уместно; между двете фамилии беше избухнала вражда и те не си бяха разменили нито дума от цяла седмица насам.
Останалите се бяха подслонили там, където успяха. Семейство Грейвс се бяха струпали заедно със семейство Еди в една палатка, опъната под голямо борово дърво, и поканиха Маргарет Рийд и децата да отидат при тях. Колкото до Чарлс Стентън, той остана сам в мъничка палатка в покрайнините, откъдето можеше да вижда тъмната повърхност на езерото.
Заслониха огньовете си от снега, доколкото успяха, като ги запалиха близо до колибата и заслоните, а сетне се събраха около тях, за да си стоплят ръцете. И оттогава снегът не беше спрял да вали. Безпокойството и тревогите започваха да се отразяват на всички.
Мери продължаваше да страда и от самопризнанието на Чарлс Стентън, което носеше в собственото си сърце. Вярваше, при това силно, че е влюбена в него, но това място изглеждаше враждебно настроено към любовта, и тя не можеше да му каже точно сега. Повтаряше си, че ще има и друга възможност, по-късно. Когато пристигнат в Калифорния. Или поне когато излязат от прохода и стигнат до следващото ранчо по пътя си, след онези планински върхове. А любовта беше като прошката — дълбока и търпелива. Щеше да я чака и от другата страна.