Уморените коне ги убиват, нали? [bg]

Прехвърлих се отпред, като се промуших между двете седалки, настаних се зад волана и извадих ключа. Доста хора не прибират ключовете от колите си. Повечето просто забравят, но има и други, които го правят от чиста наглост — в нейния случай беше от чиста наглост. Майната му, си мислят, и хич не им пука: колата е застрахована и ако им я откраднат, няма да имат никакви неприятности, просто ще изпратят момчето да извади друга от гаража и да им я докара. Широкият край на ключа беше от злато, с дълбоко изрязани инициали М. Д. и заедно с други ключове, пак златни, беше захванат на голяма златна безопасна игла като ключодържател. На този ключодържател имаше и два предмета, които не бяха ключове. Единият беше златен медальон с образа на свети Христофор и името на собственицата, гравирано от обратната страна, а вторият беше някаква дрънкулка, каквато още не бях виждал. Беше малко по-голяма от еднодоларова монета и в крайна сметка разбрах, че е сгъваемо увеличително стъкло. Разтворих го и погледнах с него ключовете: злато, 14 карата. Бяха солидна изработка, както и голямата безопасна игла: на долното й лостче с много дребни буквички беше поставена Марката: Картие. Да, да, всичко беше издържано…

Мушнах ключа, завъртях го и се чу леко щракване. Врътнах го обратно и погледнах към къщата на доктор Грийн. Последователите му бяха още вътре и се опитваха слепешком да достигнат космическото съзнание. Трябваше вече да излизат, минаваше девет и половина по часовника на таблото, а тя ми беше казала да дойда по това време. Но по нищо не личеше, че сбирката е към края си. Не се чуваше никакъв шум, вътре всичко беше притихнало тайнствено. Може би имаше време да направя едно кръгче из квартала. Защо не, дявол да го вземе, си помислих и завъртях ключа. Проверих скоростите, издърпах смукача и натиснах газта. Двигателят веднага запали, толкова бързо, че ауспухът изрева и затрещя, преди да съм се опомнил. Стреснат, разтреперан, изгасих бързо двигателя, изскочих от колата и тръгнах по улицата. Повървях трийсетина метра и се ослушах внимателно, за да доловя признаците на тревога и суматоха, които очаквах да последват предизвикания от мен шум, но не се чу никакъв звук, като изключим собствените ми стъпки. Спрях, прикрих се зад едно дърво и погледнах назад. Всичко беше мирно и тихо, опустяло и изведнъж си дадох сметка, че Мандън беше прав: рефлексите на човека се нагаждат към условията. Моите бяха изострени от почти идентична ситуация, която се бе случила много отдавна — само че тогава автомобилът не беше делаж и ме бяха заловили (това се случи, преди да се усъвършенствам в тайните на моето изкуство). Глупаво беше да се реагира така, подобна реакция е характерна за нисшите животни, а след като го знаех и можех да си го обясня, се зарекох никога вече да не се държа по същия начин.