Уморените коне ги убиват, нали? [bg]

Всичко стана толкова бързо, че нямаше време да задам и един въпрос. Както покрай богаташките къщи на улица със сравнително по-слабо движение, и аз се бях отпуснал върху червената седалка на баклавички и си мислех колко далеч назад са останали планините Смоуки и колко по-далеч щях да стигна, преди да спра, изведнъж колата зави и през тротоара се спусна надолу към някакъв подземен гараж. Сърцето ми се преобърна. Помислих си, че това е пътят към подземието на Общинската палата, където бях видял полицейските коли, и че тя ми е скроила някакъв номер, но предницата на делажа се наклони още повече и се видяха две редици скъпи коли, от което разбрах, че това не може да бъде гараж на полицията, невъзможно е, след като вътре има такива големи, луксозни автомобили. Двама униформени служители се спуснаха да ни посрещнат и тя спря колата помежду им.

— Добър вечер, сър — каза този отляво. — Добър вечер, мис Добсън — поздрави другият отдясно.

— Добър вечер — отговори мис Добсън с подобаващо безразличие в гласа.

Служителят откъм нейната страна й отвори вратата, тя излезе и той бързо се придвижи да извика асансьора, но този откъм моята, чието задължение явно беше да прибере колата на мястото й, остана неподвижен, с ръка на отворената врата, и се опули срещу мен, а след като се изправих в цял ръст, така че да може да ме огледа добре, на лицето му се изписа почуда. Стори ми се, че ме е познал и затова се изненадва, но после проследих погледа му, вторачен в дрехите ми, сетих се изведнъж колко са евтини и компрометиращи (защо и точно с какво не си спомнях, но бяха евтини и компрометиращи) и едва тогава проумях, че на лицето му не се бе изписала почуда, а шок при вида на дрипльо като мен на такова място с такова момиче. Целият пламнах, изтръпнах и тръгнах към асансьора, като внимавах да не срещна очите на момчето, което го обслужваше, но знаех, че то не сваля поглед от мен. Външните врати на асансьора се отвориха, после се разделиха и вътрешните и ние влязохме.

— Лека нощ, мис Добсън — пожела й момчето от гаража.

— Добър вечер, мис Добсън — поздрави пиколото от асансьора и когато вратите се затваряха, аз се осмелих да вдигна очи, за да зърна лицето и на второто момче от гаража — уверих се, че и на него е изписана почуда.

Минах напред и се опитах да застана зад гърба на пиколото, да се скрия от погледа му, защото усетих, че се набивам в очи. Всъщност той беше на средна възраст и носеше бяла униформа; стори ми се, че и подовата настилка е бяла, че и стените на асансьора също са бели… Тя не му каза нищо, но той натисна копчето на петия етаж, отвори вратите и когато тя тръгна да излиза, каза:

— Лека нощ, мис Добсън.

— Лека нощ — отвърна тя, а аз излязох подир нея бързо, за да не му дам възможност да изживее същия шок, чух как вратите се затвориха, асансьорът тръгна надолу към гаража, където тримата лакеи щяха да клюкарстват за дрипльото, домъкнат от щерката на Добсънови…