Гората [The Woods-bg]

— Ало, Барет — прекъсва го Мюз.

Той повдига очилата си с пръст.

— Какво има?

— Сериозно ли мислиш, че давам пукната пара за това как работи твоята машинария?

Той докосва очилата отново.

— Ами…

— Искам единствено любимата ти играчка да работи. Така че, много те моля, кажи ми откри ли нещо, преди да съм гръмнала някого.

— Кокали, Мюз — отвръща той с усмивка, — намерихме кокали.

— Човешки, надявам се?

— Определено. Най-напред попаднахме на черепа. И спряхме да копаем. Сега продължават експертите.

— Колко са стари?

— Кои, кокалите ли?

— Не, Барет, дъбовете наоколо. Костите, естествено!

— Че откъде да знам? Питай патоанатома. Тя може да знае. В момента е там.

Мюз тръгва забързано. Лоуъл я следва. Далеч пред себе си тя вижда светлината на мощни прожектори — също като на снимачна площадка. Известно й е, че много екипи използват подобно осветление, дори когато работят посред бял ден. Както й бе обяснил един специалист, силната изкуствена светлина позволява да се различи златото от калта. „Без такава светлина — каза той — е все едно пиян да преценяваш момиче в полумрака на някой бар. Уж си попаднал на страхотно парче, а на другата сутрин ти иде да се застреляш, като я видиш“.

Лоуъл сочи към привлекателна жена с гумени ръкавици. Мюз решава, че е от студентите — надали има и трийсет години. Косите й — гарваново черни — са изтеглени идеално назад като при танцьорките на фламенко.

— Това е доктор О’Нийл — представя я шерифът.

— Тя ли ви е съдебен медик?

— Ъхъ. При нас длъжността е изборна.

— Стига бе. С предизборна агитация и всичко останало, така ли? Изтъпанчва се тя пред хората и вика: здрасти, аз съм доктор О’Нийл, много ме бива с умрели.

— Бих искал да кажа нещо остроумно в отговор, но ние, бедните селяндури, не можем се мери с вас, градските тарикати.

Приближила достатъчно, Мюз установява, че „привлекателна“ е почти обидна квалификация. Тара О’Нийл е направо трепач. Веднага личи, че външността й смущава донякъде хода на работата. Патологът не командва парада. Действието се развива под ръководството на полицията. Всички погледи обаче скришом следват доктор О’Нийл. Мюз я приближава с отривиста стъпка.

— Аз съм Лорън Мюз, главен следовател за област Есекс.

Жената подава облечена в гумена ръкавица ръка.

— Тара О’Нийл, съдебен лекар.

— Какво ще ми кажете за тялото?

Тя изглежда разколебана за момент, но шерифът й кима утвърдително.

— Вие ли изпратихте тук господин Барет? — пита тя.

— Аз.

— Интересен чешит.

— Добре ми е известно.

— Машината му обаче работи. Нямам представа по какъв начин изобщо се е добрал до тези кости. Много ви е добър човекът. Помага и обстоятелството, че попадат най-напред на черепа. Доктор О’Нийл примигва и отклонява поглед встрани.