Гората [The Woods-bg]

— Ти също.

— Човек би очаквал тежките години да оставят по-дълбоки следи върху ни, нали?

— И аз така мисля, Айра.

— С какво се занимаваш сега?

— Областен прокурор съм.

— Сериозно?

— Напълно.

Той смръщва вежди.

— Звучи малко насилнически.

Старият Айра.

— Не преследвам участници в антивоенни демонстрации — уверявам го аз. — Гоня крадци и убийци. От тази черга хора.

Той примижава.

— Заради това ли си дошъл?

— Какво искаш да кажеш?

— Да търсиш крадци и убийци?

Не мога да доловя смисъла на казаното и затова карам по реда:

— Мъча се, доколкото това е по силите ми, да разбера какво точно се случи през онази нощ в гората.

Айра затваря очи.

— А и Люси каза, че искаш да ме видиш.

— Така е.

— Защо?

— Искам да те попитам защо се върна.

— Аз никога не съм заминавал.

— Ти разби сърцето на Люси, нали знаеш това?

— Аз й писах, търсих я по телефона, но тя потъна вдън земи.

— Въпреки това. Тя страдаше.

— През ум не ми е минавало да й сторя това.

— И защо се връщаш сега?

— Искам да разбера какво е станало с моята сестра.

— Убита бе, както и останалите.

— Не, не е.

Той замълчава. Решавам да го притисна леко:

— Ти знаеш това, Айра. Джил Перес е идвал тук, нали?

Той облизва устни.

— Разсъхнал съм се.

— Какво?

— Сух съм като пустиня. Имах едно приятелче от Кеърнс. Това е в Австралия. Най-готиният тип, когото съм познавал. Та той обичаше да повтаря: „Човек не е камила, братче“. С това искаше да каже, че му се пие.

Айра се усмихва.

— Не мисля, че можеш да пиеш тук, Айра.

— А, знам това. Пък и никога не съм бил голям пияч. Онова, дето сега му викат „меки наркотици“ по ми допада. В случая имам предвид вода. Хладилникът се зарежда от „Полски извор“. Знаеш ли, че той се намира в Мейн?

Засмива се, а аз не поправям грешно цитираната реплика от стара радио реклама. Той се изправя и тръгва неуверено надясно. Следвам го. Стигаме до охладител с форма на сандък и логото на „Ню Йорк Рейнджърс“ отгоре. Айра го отваря, изважда бутилка, подава ми я и вади друга. Отвива капачката и жадно пие. Водата се стича по страните му, за да превърне белите кичури на брадата в тъмносиви.

— Ооох — сумти той, когато привършва. Правя опит да го върна в руслото на разговора:

— Казал си на Люси, че искаш да ме видиш.

— Да.

— За какво?

— Защо си тук?

Изчаквам малко, преди да произнеса бавно:

— Тук съм, защото ти си го поискал.

— Не тук в смисъл на тук и сега. Тук в смисъл на тогава в нашия живот.

— Казах ти вече. Искам да разбера…

— Защо чак сега?

Пак този въпрос.

— Защото — започвам аз — Джил Перес не е загинал през онази нощ. Той се появи. И е идвал при теб, нали така?

Погледът му става напълно безизразен. Тръгва нанякъде. Аз го настигам.

— Той идва тук, нали Айра?

— Не се представи с това име.

Продължава да върви. Забелязвам, че накуцва. Лицето му е изкривено от болка.