Тринадесетият съдебен заседател
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тринадесетият съдебен заседател». Краткое содержание книги:
Кой е виновният? Съпругата, Дженифър Уит е арестувана. Защо всички мислят, че тя е извършила убийството на детето и съпруга си? Предстои тежък и труден процес, в който Дизмъс Харди стига до неподозирани разкрития от миналото на Дженифър. И все пак тя ли е виновната?
С невероятна проникновеност в женската психика Джон Лескроарт изгражда един от най-добрите си романи „ТРИНАЙСЕТИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ“.
Беше прочел всичко, предоставено му от Кен Лайтнър, плюс още трийсетина статии по въпроса. Според тях, малтретираните съпруги най-често се чувствали като уловени в капан, в положение, от което няма как да се измъкнеш, няма къде да се скриеш, което един ден ще отнеме живота ти.
Харди бе уверен, че Фримън би могъл да оправдае Дженифър за убийството на Нед, защото съдилищата напоследък признаваха подобни случаи за вид самоотбрана. Дори и при съдия Вилърс, въпреки че малтретирането вкъщи не беше прието официално като допустимо основание за отнемане на живот, бе уверен, че биха успели да спасят Дженифър. Най-малкото, никой съд не би я осъдил на смърт.
Дженифър не беше глупава. Даваше си сметка, че ако се признае за малтретирана съпруга, животът й няма да е в опасност. Защо тогава отричаше? Това бе най-същественият въпрос. Според нея, не се налагаше да се оправдава заради нещо, което не е извършила. И ако признаеше вина за едното убийство, трябваше да признае и за другото, на собствения си син… А Харди вярваше, че Дженифър Уит не е убила сина си, че не е била там, когато това се е случило, че не знае нищо… Ако приемеше това за истина — а дали съдебните заседатели ще го приемат за истина беше съвсем друг въпрос, — тогава, като се замислеше за досегашното й двуличие… Всичко му се струваше кошмарно объркано. В съда не би могла да признае, че животът й с Лари е приличал на живота й с Нед, че й в двата случая са я малтретирали. Нямаше доказателства, че е била бита и ако защитата изтъкнеше подобен факт, съдебните заседатели още повече биха затвърдили убеждението си, че е убила и двамата си съпрузи. Следователно трябваше да отрича малтретирането. Само тази версия би могла да я спаси. И, разбира се, Дейвид Фримън, адвокатът, я бе направил своя.
Дъждът престана за малко. Харди беше с маратонки, джинси и зелено яке. Слезе от колата — беше на височината, една пресечка над къщата на Дженифър — и огледа небето. На хоризонта се виждаше синя ивица. Дори и толкова рано сутринта, въздухът беше влажен и тежък, наситен с аромат на евкалипт.
Не знаеше защо е дошъл тук и какво очаква да види. Излезе от колата като замаян, мина покрай къщата на Дженифър, до горичката, през която се стигаше до „Сутро“ и от която се носеше миризмата на евкалипт. Една сърна и две еленчета се подплашиха и се шмугнаха в шубраците.
Харди се стресна, премигна и разтри очи, изумен, защото видя Дженифър Уит по яркосин спортен екип да излиза от дърветата и да се насочва по пътеката, покрай него… не, разбира се, че не беше тя… която и да беше, насочи се към улицата и продължи нататък.
Дъждът пак се усили и той хукна към колата си, после подкара по мокрия асфалт. На завоя гумите поднесоха и за малко да се блъсне странично в една спряла кола. После настигна жената и намали. Натисна клаксона и й направи знак да спре. Тя му махна пренебрежително с ръка и продължи да тича, без да се обръща.
Харди тръгна съвсем бавно покрай нея и свали стъклото.
— Имам нужда от помощ — извика й. Изпревари я с няколко метра, спря край бордюра и слезе. Разпери ръце, за да й покаже, че не я заплашва с нищо. Жената рязко спря на около десет метра от него.
— Какво има? — попита тя задъхано. — Не виждате ли, че се опитвам да бягам?
Харди пристъпи напред, но жената бръкна в джоба на анцуга си.
— Имам спрей и ще го използвам.
— Искам да ви задам един въпрос.
Мина някаква кола, намали леко, после продължи нататък.
— Въпрос? — Жената поклати недоверчиво глава. — Боже мой! В какъв град живеем!
— Става дума за живота на една жена.
— Разбира се. — Погледна часовника на китката си. — Кой, по дяволите, сте вие? Оставете ме на мира!
Харди съжали, че не носи полицейската значка със себе си. Беше вкъщи и я вземаше само при нужда.
— Искам да мина — каза жената. — Направете ми място. — Държеше в ръката си флакон и Харди не се съмняваше, че ще го използва.
Трябваше да говори бързо. Тя приближаваше предпазливо.
— Познавате ли Дженифър Уит? Аз съм адвокатът й.
— Браво. Аз пък спортувам.
Тя рязко сви и заобиколи колата му от другата страна. Дори не го погледна — сви зад ъгъла и изчезна.
Качи се в колата, като си каза, че едва ли е загубил нещо съществено, но малко по-късно си даде сметка какво му се е случило — спомни си едно от обясненията на Дженифър и реши, че може би е била права… изглежда все още не се бе отказал от защитата й.
Беше му казала, че преди да започне да тича, винаги минавала една-две пресечки ходом. Винаги правела така, така направила и сутринта на 28 декември. Някаква жена, която приличала на нея, била забелязана да спира пред къщата й, точно след като проехтели изстрелите, после продължила да бяга, защото не видяла нищо. Тази жена бе идентифицирана като Дженифър Уит от главния свидетел на обвинението, Антъни Алварес.