Дракони на пролетната зора
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Серия: Dragonlance: Chronicles #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дракони на пролетната зора». Краткое содержание книги:
когато слънцето преплита блясък
С догарящата светлина на лампите
В дъга из локвите, аз тръгвам…
И въпреки че бурята не спира,
Си спомням Стърм, Лорана, другите…
Най-вече Стърм, защото той умее
да вижда слънцето през облак и мъгла.
Как бих ги изоставил?
Затова, във сянката —
не твоята, а сянката на здрача,
След който винаги настъпва изгрев,
Аз яхвам бурята.
Лорд Сот се поклони.
Китиара се усмихна и влезе в Залата за аудиенции под бурни аплодисменти.
Карамон лежеше на студения под и отчаяно се бореше да остане в съзнание. Болката започваше да намалява. Ударът се беше плъзнал по шлема му и само го зашемети затова се престори на припаднал, тъй като не знаеше какво друго да направи. „Защо Танис не е тук? — помисли си той отчаяно, като проклинаше бавния си ум. — Той щеше да има план. Не трябваше да ми поверява такава отговорност“ — изруга горчиво Карамон. „Престани да се жалваш, вол такъв! Те разчитат на теб!“, дочу глас в ума си. Воинът примигна и се усмихна. Гласът много му напомни този на Флинт и би се заклел, че той стои зад него. Така беше, те разчитаха на него.
Карамон леко отвори очи. Един драконянин стоеше с гръб точно пред него. Не можеше да види Берем или Гакхан без да мръдне глава и да привлече вниманието към себе си. Знаеше, че може да се справи с първия драконянин. Може би и с втория преди другите двама да го довършат. Не се надяваше да се измъкне жив, но поне щеше да даде на Тас и Тика възможност да избягат с Вечния.
Той напрегна мускули и се приготви да скочи върху патрула, когато агонизиращ вик прониза тъмницата. Берем пищеше така яростно, че Карамон се стресна и забрави да се преструва на припаднал.
Изведнъж замръзна, наблюдавайки с удивление как Вечния се хвърли напред, сграбчи Гакхан и го вдигна от каменния под. Носейки във въздуха диво гърчещия се драконянин, той изскочи от килията, блъсна го в каменната стена и главата му се пръсна с пукот. Ревящ от ярост, Берем продължи да го удря в стената, докато от драконянина остана само безжизнена маса плът, обляна в зелена кръв.
За миг никой не помръдна. Тас и Тика стояха прегърнати, ужасени от отвратителната гледка. Карамон се опитваше да подреди нещата в замъгления си от болка мозък, а драконяните гледаха тялото на водача си парализирани от ужас.
Накрая Берем хвърли тялото на Гакхан на земята и се обърна. Карамон потръпна, когато осъзна, че е напълно полудял — очите му бяха широко отворени, от устата му капеше слюнка, а ръцете му бяха лепкави от зелената кръв. Осъзнал, че врагът му е мъртъв, Берем изведнъж дойде на себе си.
— Тя ме зове! — дрезгаво прошепна той и хукна по северния коридор, разблъсквайки стреснатите драконяни.
Без да спира Берем се хвърли върху в полуотворената желязна врата в края на коридора и едва не я изтръгна от пантите. Тя се удари с кънтящ звук в камъка и се залюля напред-назад.
Двама от драконяните се опомниха. Единият затича към стълбището като крещеше с всичка сила на драконянски, но Карамон отлично го разбра.
— Избягал затворник! Викнете стражата!
В отговор се чуха викове и шум от ноктести крака, които дращеха по стълбите. Тъмничарят погледна мъртвия драконянин и хукна към стаята си. Другият пазач бързо скочи на крака и нахълта в килията, но Карамон вече се бе изправил — когато ставате дума за действие, всичко му беше ясно. Той се протегна, сграбчи го за врата и с едно движение на огромните ръце му изви главата. Създанието падна безжизнено на пода. Воинът бързо изтръгна меча от ръката му преди тялото да се вкамени.
— Карамон! Зад теб! — изписка Тас, когато другият пазач се втурна с вдигнат меч в килията.
Той се обърна и видя, че драконянинът пада, сритан в корема от Тика. Таселхоф заби малкия си нож в тялото, забравяйки във вълнението си да го извади. Когато видя трупа да се вкаменява, бързо посегна, но късно.
— Остави го! — заповяда Карамон и кендерът се изправи. Отгоре се чуваха груби гласове и драскане на крака по стълбите. Тъмничарят се беше добрал до стълбището и махаше отчаяно с ръце, сочейки към тях. Виковете му заглушаваха шума на слизащите войници.
С меч в ръка воинът погледна несигурно към стълбите, а после към северния коридор, където бе изчезнал Берем.
— Точно така, последвай го, Карамон — настоя Тика. — Иди при него! Не разбираш ли? Той каза „Тя ме зове“. Това е гласът на сестра му, затова полудя.
— Да — съгласи се разсеяно Карамон, загледан в коридора. Чуваше драконяните да се спускат по извитото стълбище, стърженето на броните и драскането на мечовете по каменните стени. Оставаха им броени секунди. — Хайде!
Тика го сграбчи за ръката, заби нокти в плътта му и го принуди да се обърне към нея. Червените й къдрици горяха като огън под светлината на факлите.
— Не! — каза твърдо тя. — Ако го хванат, това ще бъде краят. Имам план. Тас и аз ще им отвлечем вниманието, за да ти дадем време. Има още един коридор, който води на изток. Видях го, когато идвахме. Ще тръгнем по него. Сега побързай преди да са те видели.