Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
— Не, просто ми хрумна.
Калахан няма намерение да ходи никъде. Ако остане, може да бди над Лупе. И вече знае нещо. Можеш да ги убиеш със същата лекота, с която размазваш хлебарка. И от тях не остава много. Чиста работа. Лупе ще бъде добре. Тип три като господинчото с куфарчето явно не убиват жертвите си, дори не ги променят. Поне засега. Той обаче ще бди. Това ще е едно малко изкупление за случилото се в Джерусалемс Лот. И Лупе ще е в безопасност.
— Само че не е бил в безопасност — прекъсна го Роланд. Зае се внимателно да свива цигара с някакви остатъци от тютюн и стара хартийка.
— Не беше — потвърди Калахан. — Не. Роланд, нямам хартийки за цигари, но мога да ти предложа по-добър тютюн. Аз не пуша, но Росалита понякога запалва лула.
— По-късно ще се възползвам и ще кажа благодарност-сай — отвърна Стрелеца. — Не ми липсва като кафето, но все пак. Сега е важно да чуем разказа ти, защото…
— Знам. Времето лети.
— Да. Времето лети.
— Тогава накратко; приятелят ми се зарази с онази болест, СПИН, както явно я наричат сега.
Калахан погледна Еди, който кимна.
— Добре — продължи свещеникът. — Името е без значение. Сигурно знаете, че тя не винаги се проявява веднага, но в случая с Лупе се разпространи като огън в слама. В средата на май 1976 Лупе Делгадо беше вече тежко болен. Изгуби цвета си. Често вдигаше температура. Понякога повръщаше по цяла нощ. Роуан смяташе да му забрани да работи в кухнята, но не се наложи, Лупе сам престана. Накрая се появиха петната.
— Наричат се саркома на Капоши — обясни Еди. — Кожно заболяване. Израждане.
Калахан кимна:
— Същата седмица след появата на петната Лупе отиде в Нюйоркската многопрофилна болница. С Магръдър го посетихме една нощ в края на юни. Дотогава се залъгвахме, че ще оздравее; той беше млад и силен. Но още когато влязохме, разбрахме, че това е краят. Той беше на командно дишане. Целите му ръце бяха надупчени от системи. Изпитваше ужасни болки. Не искаше да се приближаваме. Опасяваше се, че е заразно. Тогава почти нищо не се знаеше за болестта.
— Затова е било още по-страшно — вметна Сузана.
— Да. Лекарите смятали, че има болест на кръвта, разпространяваща се между хомосексуалисти или с общи игли. Все повтаряше, че е чист, че всичките му изследвания за наркотици са отрицателни. „От деветнайсетгодишен не съм взимал. Дори едно джойнтче, кълна се в Бога.“ Успокоихме го, че знаем, че не взима наркотици. Седнахме до леглото му и той ни хвана за ръцете. Калахан преглътна шумно.
— Ръцете ни… накара ни да ги измием, преди да излезем. За всеки случай. Благодари ни, че сме дошли. Каза на Роуан, че „Дом“ е най-хубавото нещо в живота му. Че това е истинският му дом.
Не съм изпитвал по-силна нужда от алкохол, както през тази нощ. Останах обаче с Роуан и минах покрай всички барове, без да ги погледна. Легнах си съвсем трезвен, но знаех, че не е за дълго. Първата глътка е тази, която те напива, казват анонимните алкохолици, и аз скоро щях да отпия своята. Някой барман вече чакаше да ми я налее. Две нощи по-късно Лупе умря.
На погребението сигурно е имало повече от триста души, почти всички бяха пребивавали в „Дом“. Видях много сълзи и чух много красиви думи, някои от хора, които вероятно не можеха да вървят по права линия. Когато свърши, Роуан Магръдър ме хвана за ръката и каза: „Не знам кой си, Дон, но знам какъв си — дяволски добър човек и дяволски тежък пияница, който не е близвал алкохол… от колко?“
Очаквах да започне с безкрайни поучения, но въпреки това отговорих: „От миналия октомври.“ „Сега ти се пие, та две не виждаш. Личи ти по очичките. Затова ето какво ще ти кажа: ако мислиш, че алкохолът ще върне Лупе, натряскай се. Даже ме повикай и аз ще ти правя компания. Става ли?“ „Става“ — отвърнах. „Само че, ако се напиеш сега, това ще е най-лошият помен за Лупе. Все едно да се изпикаеш на мъртвото му лице.“ Беше прав, прекарах остатъка от деня в обикаляне на града, в борба с натрапчивия вкус в устата си и желанието да взема една бутилка и да се напия до безпаметност. Минах по Бродуей, по Десето Авеню, после по Парк Авеню и Трийсета. Започна да се смрачава и по Парк колите запалиха фаровете си. На запад небето беше оранжево и розово, улиците сияеха от прекрасна светлина.
Обхвана ме невероятно спокойствие. Помислих си: „Ще победя. Поне тази нощ.“ И тогава чух камбаните. По-силно отвсякога. Имах чувството, че главата ми ще се пръсне. Светът затрептя пред очите ми. „Тук нищо не е реално — рекох си. — Нито Парк Авеню, нито нещо друго. Всичко е декор. Ню Йорк е само една театрална завеса, но какво има зад нея? Ами нищо. Абсолютно нищо. Само мрак.“