Заклинателят

— Не мога! — Крис гледаше с изкривено лице треперещата спринцовка в ръката си. Тя поклати глава. — Не мога да го направя!

Карас дръпна спринцовката от пръстите й.

— Добре, дезинфекцирайте! Ето тук!

— … в ковчега, кучко…

— Не слушайте! — повтори Карас и като го чу, демонът яростно впери в него зачервени, изхвръкнали от орбитите очи.

— И ти си същата стока, Карас! Да! И ти!

Крис избърса със спирт ръката на Ригън.

— А сега вън! — нареди Карас, докато забиваше иглата в съсухрената плът.

Крис избяга към коридора.

— Да, знаем как се грижиш за майките, драги ми Карас! — изграчи демонът.

Йезуитът пребледня и за момент се вцепени. После бавно извади иглата и се вгледа в белите очи на Ригън, докато от гърлото й излиташе бавната, звънка песен на момченце от църковен хор: Tantum Ergo sacramentum veneremur cernui…

Това беше католически химн. Карас стоеше изтръпнал, а зловещата, вледеняваща кръвта песен се лееше в пустотата, където Карас зърна с потресаваща яснота ужаса на наближаващата вечер. Вдигна очи и видя Мерин с кърпа в ръцете. С уморени и много нежни движения старият свещеник бършеше повърнатото от лицето и шията на Ригън.

— …et antiquum Documentum…

Пеенето не спираше.

Чий е гласът, запита се Карас. После из главата му се мярнаха откъслечни мисли: Денингс… Прозорецът…

Изцеден и безсилен, той видя как Шарън се върна в стаята и взе кърпата от ръцете на Мерин.

— Аз ще довърша, отче — каза тя. — Вече ми мина. Преди компазина бих искала да я преоблека и измия. Може ли да изчакате навън за минутка?

Свещениците прекрачиха в топлината и полумрака на коридора, където уморено се облегнаха на стената със скръстени ръце и наведени глави, слушайки призрачното, приглушено пеене откъм стаята. Карас пръв наруши мълчанието.

— Одеве ти каза, отче… каза, че има само една нова личност.

— Да.

Говореха тихо, с наведени глави като на изповед.

— И че всички останали са само форма на атака — продължи Мерин. — Той е един… само един. Демон. — Тишина. После Мерин каза простичко: — Знам, че имаш съмнения. Но аз вече съм се срещал с този демон. И той е могъщ, Деймиън. Много могъщ.

Пак замълчаха и пак заговори Карас:

— Ние твърдим, че демонът не може да пречупи волята на жертвата.

— Да, така е. Няма грях.

— Тогава каква е целта на обсебването? Какъв е смисълът?

— Кой знае? — отвърна Мерин. — Кой би се надявал да знае? И все пак аз мисля, че целта на демона не е жертвата, а ние… свидетелите… всички в тази къща. И мисля… мисля, че смисълът е да ни тласне към отчаяние; да отхвърлим човешкото, Деймиън; да се видим в крайна сметка като зверове, долни и разложени; без достойнство; грозни; недостойни. И може би там е разковничето — да се смятаме за недостойни. Защото мисля, че вярата в Бога изобщо не зависи от разума; мисля, че в крайна сметка всичко опира до любовта — да приемем, че Бог винаги ще ни обича.