Заклинателят

— Много си внимателен, Деймиън. Благодаря ти.

Карас взе от дивана расото на Мерин, погледна го как си облича пуловера и едва сега, гледайки това простичко, прозаично действие, той изведнъж усети силата и величието на този човек; усети момента; усети как сгъстяващата се тишина го притиска, задушава, смазва усещането му за непоклатимия и реален свят. Опомни се от усещането, че някой издърпва расото от ръцете му. Мерин.

— Запознат ли си с правилата на ритуала, Деймиън?

— Да.

Мерин започна да закопчава расото.

— Най-важно е предупреждението да избягваш разговорите с демона.

Демонът, помисли си Карас.

Потресе го начинът, по който Мерин изрече тази дума — като нещо от всекидневието.

— Можем да питаме за съществените неща — продължи Мерин. — Но всичко извън това е опасно. Крайно опасно. — Той взе стихара от ръцете на Карас и започна да го облича над расото. — Не го слушай, каквото и да ти казва. Демонът е лъжец. Той ще лъже, за да ни обърка, но ще смесва лъжите с истини, за да ни атакува. Това е психологическа атака, Деймиън. И то могъща. Не го слушай. Запомни това. Не го слушай.

Докато Карас му подаваше епитрахила, екзорсистът добави:

— Искаш ли да ме питаш нещо, Деймиън?

Карас поклати глава.

— Не, но мисля, че би било полезно да ти разкажа за различните личности, които се проявиха в Ригън. Засега са три.

Намествайки стихара на раменете си, Мерин тихо отвърна:

— Само една е. — Той взе двата екземпляра на „Римски ритуали“ и подаде единия на Карас. — Ще прескочим литанията на светците. Донесе ли светена вода, Деймиън?

Карас извади от джоба си малко шишенце. Мерин го взе, после кимна тържествено към вратата.

— Ако обичаш, води ме, Деймиън.

Горе до вратата на спалнята чакаха напрегнато Крис и Шарън, облечени с топли якета и пуловери. Като чуха вратата да се отваря, те погледнаха надолу и видяха как Карас и Мерин вървят към стълбището. Потресаващо изглеждат, помисли си Крис — Мерин тъй висок, а Карас с грубовато и мрачно лице над невинната белота на стихара. Видя ги как уверено се изкачват по стъпалата и макар разумът да й подсказваше, че нямат свръхестествени сили, тя се почувства дълбоко и странно трогната, а нещо в душата й шепнеше, че може би все пак имат. Сърцето й биеше все по-бързо.

Пред вратата на стаята йезуитите спряха. Като видя топлите дрехи на Крис, Карас се намръщи.

— И вие ли искате да влезете?

— А не бива ли?

— Моля ви, недейте — настоя Карас. — Не бива. Ще направите голяма грешка.

Крис погледна въпросително Мерин.

— Отец Карас знае най-добре — спокойно отговори екзорсистът.

Крис пак погледна Карас. Наведе глава.

— Добре — примири се тя и се облегна на стената. — Ще чакам тук.

— Какво е второто име на дъщеря ви? — попита Мерин.

— Тереза.

— Прекрасно име — топло изрече старият свещеник.

За момент той окуражително я погледна право в очите, после се завъртя към вратата. Крис отново усети онова напрежение, онзи напрегнат като пружина мрак от вътрешната страна. В спалнята.