Заклинателят
- Автор: Блати Уилям Питър
- Серия: Exorcist #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Издателство „Изток-Запад“
- ISBN: 978-619-152-059-6
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Заклинателят». Краткое содержание книги:
Мерин помълча и после продължи бавно и унесено:
— Повтарям, кой знае. Но е ясно — поне за мен, — че демонът знае къде да удари. О, да, знае много добре. Някога, много отдавна, аз бях загубил надежда да обикна ближния. Някои хора… ме отвращаваха. Тогава как бих могъл да ги обичам? Това ме измъчваше, Деймиън, накара ме да се отчая от себе си, а скоро и от Бога. Моята вяра рухна.
Карас изненадано се обърна към Мерин.
— И какво стана?
— Е… В крайна сметка осъзнах, че Бог никога не би поискал от мен нещо, което е психологически невъзможно; че любовта, която Той иска, е в моята воля и не трябва да я усещам като емоция. Не. Ни най-малко. Той искаше да постъпвам с любов; да върша нещо за другите — а към тези, който ме отвращават, дори с още по-голяма любов. — Мерин наведе глава и заговори още по-тихо. — Знам, че сигурно всичко това ти се струва очевидно, Деймиън. Но тогава не го разбирах. Странна слепота. Колко съпрузи и съпруги — печално промълви Мерин — мислят, че са загубили любовта само защото сърцата им вече не трепват при вида на любимия човек. Ах, мили Боже! — Той отново поклати глава. — Именно тук се крие отговорът, Деймиън… обсебването; не във войните, както вярват мнозина, или поне не толкова много; и много рядко в изключителни случаи като този… това момиче… това клето дете. Не, най-често виждам обсебването в дребните неща, Деймиън — в безсмислените, дребнави вражди и недоразумения; в жестоката и пареща дума, избликнала неканена между приятели. Между влюбени. Между съпрузи. Стига толкова! Не ни трябва Сатаната, за да водим войни помежду си; отлично се справяме и сами… съвсем сами.
Детската песен още долиташе от спалнята и Мерин унесено се озърна натам.
— Но дори от това — от злото — в крайна сметка някак ще произлезе добро; по някакъв начин, който не можем нито да разберем, нито дори да видим. — Мерин помълча. — Може би злото е леярският калъп на доброто — продължи той замислено. — А може би дори Сатаната, самият Сатана, неволно служи на волята Божия.
Мерин не каза повече и двамата дълго мълчаха, а Карас размишляваше докато му хрумна друго възражение.
— След като демонът бъде прогонен — попита той, — какво би му попречило да се върне?
— Не знам — отговори Мерин. — Но това никога не се случва. Никога. — Той вдигна ръка и разтърка ъгълчетата на очите си. — Деймиън… колко красиво име.
Карас усети в гласа му изтощение. И още нещо. Някаква тревога. Опит да се потисне някаква болка.
Изведнъж Мерин отстъпи от стената, закри лицето си с длан, извини се и забърза по коридора към банята. Какво му става, запита се Карас. Изведнъж изпита завист и възхищение към простичката и искрена вяра на екзорсиста. После се обърна към вратата. Пеенето бе спряло. Нима нощта най-сетне свършваше?
След няколко минути Шарън излезе от спалнята със зловонен вързоп от чаршафи и дрехи.
— Заспа — каза тя, после бързо извърна глава и се отдалечи по коридора.
Карас си пое дълбоко дъх и се върна в спалнята. Усети студа. Зловонието. Бавно пристъпи към леглото. Ригън спеше. Най-после. Най-после и аз мога да си почина, помисли си Карас. Той се наведе, хвана изтънялата китка на Ригън и се вгледа в секундната стрелка на часовника си.
— Защо ми причиняваш това, Дими?
Сърцето му замръзна.
— Защо го правиш?
Карас не мърдаше, не дишаше, не смееше да се озърне към скръбния глас, да види дали онези очи са наистина тук. Обвиняващи. Самотни. Очите на майка му. На майка му!
— Ти ме изостави, за да станеш свещеник, Дими; прати ме в приют…
Не гледай!
— А сега ме прогонваш?
Това не е тя!
— Защо го правиш?
В главата му пулсираше болка, сърцето му подскачаше в гърлото. Карас затвори очи, а гласът стана жален, изплашен и умоляващ. — Винаги си бил добро момче, Дими! Моля ти се! Страх ме е! Не ме пропъждай навън, Дими! Моля те!
Ти не си майка ми!
— Там, навън, няма нищо! Само тъмнина, Дими! Толкова е самотно!
— Ти не си майка ми! — страстно прошепна Карас.
— Дими, моля те!
— Ти не си майка ми! — изкрещя отчаяно Карас.
— О, за Бога, Карас!
Беше се появил Денингс.
— Виж сега, просто не е честно да ни изгонят от тук! — изхленчи той. — Слушай, мен ако питаш, не е редно да бъда тук. Признавам. Но кучката ми отне тялото и ми се струва съвсем справедливо да ползвам нейното, не мислиш ли? За Бога, Карас, погледни ме, ако обичаш! Не се дърпай! Така де, рядко ми дават думата. Просто се обърни. Няма да хапя, няма да повръщам и други подобни простащини. Сега съм аз.
Карас отвори очи и видя лицето на Денингс.