Принцеса с часовников механизъм
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Адски устройства #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Принцеса с часовников механизъм». Краткое содержание книги:
РЕЛИКВИТЕ НА СМЪРТНИТЕ
погледна за миг настрани и видя нещо яркозелено и златно да проблясва
между скалите на ръба на пътя.
Спря жребеца и скочи от седлото толкова бързо, че едва не се
подхлъзна в калта. Под проливния дъжд, който се бе усилил още повече,
Уил се приближи и коленичи, за да разгледа златната верижка, която се бе
закачила на една остра скала. След това я вдигна внимателно. Беше
нефритен медальон, кръгъл, с гравирани на гърба символи. Символи,
чието значение Уил много добре знаеше.
„Когато двама души слеят душите си в едно, заедно те могат да
разтрошат дори желязото и бетона."
Сватбеният подарък на Джем за Теса. Стиснал здраво украшението,
младият мъж се изправи. Спомни си как тя стои на стълбището, а
нефритеният медальон блещука насреща му, като жестоко напомняне за
неговия парабатай, докато устните й изричаха: „Казват, че човек не може
да раздвои сърцето си, но..."
— Теса! — изкрещя той изведнъж и гласът му отекна между скалите.
— Теса!
За миг остана на ръба на клисурата, треперейки. Не беше сигурен
какво е очаквал... Отговор? Тя едва ли беше тук, спотаена между камъните.
Наоколо цареше тишина, нарушавана единствено от шума на вятъра и
дъжда. И все пак, Уил знаеше, че със сигурност това бе медальонът на Теса.
Може би го беше свалила от врата си и го бе изхвърлила през прозореца на
каретата, за да му показва пътя, като Хензел и Гретел и пътечката от
трохи. Това би било напълно в стила на героинята на някоя книга и
следователно — съвсем в стила на неговата Теса. Може би напред го
очакваха и други следи. За първи път във вените му се вля надежда.
С възобновена решителност, Уил се върна при Балиос и се метна на
седлото. Никакво забавяне — до вечерта щяха да са стигнали в
Стафордшър. Докато обръщаше главата на коня обратно към пътя, той
прибра медальона в джоба си, където гравираните думи за любов сякаш го
изгаряха като дамга.
Шарлот никога не се бе чувствала толкова уморена. Детето, растящо в
утробата й, я изтощаваше повече, отколкото беше предполагала в
началото, пък и нали по цял ден не спираше, а нощем не можеше да мигне.
По роклята й имаше петна от криптата на Хенри, а глезените я боляха от
катеренето по стъпалата и стълбите в библиотеката. Въпреки това, когато
отвори вратата на стаята на Джем и видя, че той не само е буден, но и
разговаря със Софи, начаса забрави умората си, а по лицето й се разля
безпомощна усмивка на облекчение.
— Джеймс! — възкликна тя. — Чудех се... искам да кажа, радвам се, че
си буден.
Прислужницата, която изглеждаше странно зачервена, се изправи на
крака.
— Да си вървя ли, госпожо Брануел?
— А, да, ако обичаш. Бриджет пак е в едно от нейните настроения —
казва, че не може да намери някакъв си Бен Мари, а аз нямам никаква
представа за какво говори.
Софи за малко да се усмихне... навярно би го сторила, ако сърцето й не
биеше лудешки от чувството, че току-що може би бе извършила нещо
ужасно.
— Бен-мари* — обясни тя. — Аз ще й го намеря.
* Уред, използван в готварството и науката за бавно подгряване или
поддържане на топлината на различни материали. — Бел. прев.
Тръгна към вратата, но после поспря и хвърли особен поглед през
рамо към Джем, който отново се беше отпуснал върху възглавниците,
много блед, ала спокоен на вид. Преди Шарлот да успее да каже каквото и
да било, Софи излезе, а Джем подкани с уморена усмивка ръководителката
на Института да пристъпи напред.
— Шарлот, ако не те затруднява твърде много... дали би могла да ми
подадеш цигулката?
— Разбира се. — Тя отиде до масичката край прозореца, където
струнният инструмент почиваше в калъфа си от палисандър, заедно с
лъка и кръгла кутийка с колофон. Тя го вдигна и го отнесе до леглото,
където момчето го пое внимателно от ръцете й, след което се отпусна
благодарно в креслото до него. — О! — каза миг по-късно. — Съжалявам.
Забравих лъка. Да посвириш ли искаше?
— Няма нищо. — Джем подръпна лекичко струните с върха на
пръстите си, изтръгвайки мек, трептящ звук. — Това е пицикато...
първото, на което баща ми ме научи, когато ми показа цигулката. Напомня
ми за времето, когато бях дете.
„Ти все още си дете", искаше да му каже Шарлот, но не го стори. В
крайна сметка, само няколко седмици го деляха от осемнайсетия му
рожден ден, когато ловците на сенки навършваха пълнолетие и това, че