Принцеса с часовников механизъм
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Адски устройства #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Принцеса с часовников механизъм». Краткое содержание книги:
РЕЛИКВИТЕ НА СМЪРТНИТЕ
продължаваше да прелиства страниците... това беше гений, истински
гений. Имаше само един проблем.
— Виждам какво се опитвате да направите — рече той. — И то е почти
завършено, но...
— Именно — почти. — Хенри прокара ръце през рижата си коса,
размествайки предпазните очила. — Порталът може да бъде отворен, но
не и управляван. Няма как да си сигурен дали ще се озовеш там, където
искаш, или пък в някой друг свят, или дори в Ада. Прекалено е рисковано
и поради това — безполезно.
— Не може да бъде направено с тези руни — обясни Магнус. —
Нуждаете се от други руни, различни от тези, които използвате.
Хенри поклати глава.
— Можем да използваме единствено руни от Сивата книга. Всичко
друго е магия. А нефилимите не прибягват до магия. Това е нещо, което не
бива да правим.
Магьосникът го изгледа дълго и замислено.
— Но пък аз мога да го направя — заяви той и придърпа купчината
листове към себе си.
Създанията от расата му не обичаха прекалената светлина. Първото,
което Салоус — всъщност това не беше истинското му име — стори,
когато се върна в магазина си, бе да затули с навосъчена хартия
прозореца, който онова нефилимско момче беше строшило така нехайно.
Очилата му също ги нямаше, изгубени във водите на канала „Лаймхаус". И
никой, както изглеждаше, нямаше да плати изключително скъпата
поръчка на Бенедикт Лайтууд.
Сатирът вдигна подразнено глава, когато звънчето издрънча,
оповестявайки отварянето на вратата, и се намръщи. Мислеше, че е
заключил.
— Пак ли се връщаш, нефилиме? — сопна се той. — Реши да ме
хвърлиш в реката не веднъж, а два пъти? Държа да те уведомя, че имам
силни приятели...
— Не се съмнявам, че е така, мошенико. — Високата качулата фигура
на прага се пресегна и затвори вратата зад себе си. — И страшно искам да
науча повече за тях. — Студено желязно острие проблесна в сумрака и
очите на сатира се разшириха от страх. — Имам няколко въпроса към теб
— заяви мъжът на прага. — И ако бях на твое място, не бих се опитвал да
бягам. Не и ако държиш да си запазиш пръстите на ръцете...
13
Умът си има планини
Умът си има планини; скали високи, стръмни,
страшни, непокорени от човешки крак.
Да им се надсмива може само онзи,
който нивга не е бродил там.
Нито трае дълго нашето затворничество, в място
толкова стръмно и така дълбоко. Ето!
Изпълзи, Отрепко,
под тоз подслон от вихъра на страшна буря:
всеки живот завършва с тлен
и в сън умира всеки ден.
Джерард Манли Хопкинс, „Не, по-страшно няма"
По-късно Теса не можеше да си спомни дали бе изпищяла, когато
политна в пропастта. Помнеше единствено едно дълго и безмълвно
падане, реката и камъните, носещи се към нея със страховита скорост,
небето в краката й. Вятърът брулеше лицето и развяваше косата й, докато
тя се премяташе във въздуха. Внезапно нещо я дръпна за гърлото и тя
посегна към врата си.
Медальонът с ангела се беше вдигнал над главата й, сякаш някаква
огромна ръка се беше протегнала от небето, за да го свали. Обгърна я
металическо бръмчене, две големи крила се разпериха и нещо я улови,
забавяйки падането й. Очите на Теса се разшириха... беше невъзможно,
невъобразимо... ала незнайно как нейният ангел с часовников механизъм
беше придобил размерите на човешко същество и се рееше над нея,
размахал големите си механични криле. Тя се взря в красивото лице над
себе си, лицето на метална статуя, все така безизразно, както винаги... но
ангелът имаше ръце, също толкова истински като нейните, и те я държаха
здраво, докато крилете му пляскаха във въздуха и тя падаше бавно, нежно,
като пух от глухарче, понесен от вятъра.
„Може би умирам", помисли си. А после: „ Това е невъзможно". Но
докато ангелът я държеше и те се носеха заедно надолу, земята ставаше
все по-ясна и по-ясна под нея, така че Теса вече можеше да различи
отделните камъни край потока, течащата вода, която се лееше в руслото
си, отражението на слънцето в нея. Сянка с формата на криле се появи под
тях, все по-голяма и по-голяма, и ето че девойката се спускаше към нея,
докато двамата с ангела не докоснаха земята, кацвайки върху меката
пръст и камъните, пръснати по брега на потока.