Скритият пожар

Сам се упъти към администрацията на селището — къщата, скована от греди, изглеждаше съвсем не на място тук и вероятно би се вписала по-добре в американския Среден запад. Според Стейси Хари Сим бе използвал за последен път кредитната си карта десет дни преди Данута Барнс да бъде обявена за изчезнала. Платил с нея десет паунда за гориво в една бензиностанция, по-нататък по шосето, на две мили от селището „Бейвю Парк“. Сумата била покрита с плащане в брой три седмици по-късно в една от банките в центъра на Брадфийлд. Според Стейси това не било в реда на нещата, защото обикновено Хари Сим покривал разходите си, като пращал чек в офиса на компанията, издаваща кредитните карти. Според Сам това, че тя беше успяла да се добере до такива данни, граничеше с чудо — а вероятно не беше и съвсем законно.

Адресът, на който бяха изпращали сметките за картата, беше именно в това селище от каравани. И това беше последната следа, до която Стейси и Сам съумяха да се доберат в издирването на Хари Сим. Резултатът от всякакви издирвания в интернет, телефонни обаждания в данъчните служби, в банки и компании, издаващи кредитни карти, беше една голяма, тлъста нула. Което всъщност не беше чак толкова учудващо, ако се има предвид, че през последните четиринайсет години Хари Сим най-вероятно бе лежал на дъното на езерото Уостуотър.

Сам почука на вратата на администрацията и влезе, протегнал напред ръката, в която държеше полицейската си карта. Зад бюрото в стаята седеше някакъв човек и играеше игра на думи на компютъра. Той вдигна очи към Сам, спря играта и се изправи тежко. Беше едър мъж, минал петдесетте, чиито мускули бяха започнали да се превръщат в тлъстини. Пясъчножълтата му коса беше започнала да посребрява, а явно беше и прекалено суха и твърда, за да могат през нея да минат четка или гребен. От продължителното излагане на просмукания със сол въздух и силните ветрове кожата на лицето му беше заприличала на пергамент. Беше спретнато облечен с вълнена риза, яркочервен пуловер и тъмносиви кадифени панталони.

— От полицията? — каза той и кимна за поздрав.

Сам се представи и човекът го изгледа учудено.

— Чак от Брадфийлд? — попита той. — Доста път сте били. Аз съм Брайън Карсън. Селището е мое. Аз съм собственикът.

— Отдавна ли живеете тук? — попита Сам.

— От 1987-ма. Работех в една печатница в Манчестър. Когато ме съкратиха, дадох цялото обезщетение, за да купя това място. Никога не съм съжалявал за решението си. Това е чудесен живот.

Тонът му подсказваше, че е искрен, което озадачи Сам. Не можеше да си представи по-досадно занимание.

— Радвам се, че е така — отвърна той. — Защото човекът, който ме интересува, е живял тук преди четиринайсет-петнайсет години.