Скритият пожар

Когато излязоха от сградата на училището, Клеър тръгна пред него.

— Можем да повървим покрай игрищата — каза тя. — Там има нещо като беседка, можем да седнем вътре, ако искате.

Явно се опитваше да симулира безразличие, но по всичко личеше, че става дума за съвсем нестабилна и повърхностна поза.

Тя наложи темпото и двамата тръгнаха забързано по една посипана с чакъл алея. През лятото тя сигурно потъваше в сянката на високите дървета край оградата на училището. Но днес тук беше достатъчно светло, за да може Тони да забележи ясно колко беше напрегната Клеър. Той внимаваше да не върви прекалено близо до нея. Необходимо беше тя да се чувства в безопасност, а първата стъпка към постигането на тази цел беше да не нарушава личното й пространство.

— Отдавна ли сте приятелки с Дженифър?

Той предпочете да ползва сегашно време, да не й натрапва съзнанието, че всичко е свършило.

— Още от началното училище — отвърна Клеър. — През първия учебен ден паднах на двора. Джен ми услужи с носната си кърпичка, за да се почистя — тя повдигна леко едното си рамо. — Но дори това да не се беше случило, бих избрала нея за своя приятелка.

— Защо?

— Защото тя беше добра. Знам какво казват хората — за мъртвите не се говори лошо, но в случая с Джен не е така. Беше мила, разбирате ли? У нея нямаше капка злоба. Дори когато някой я дразнеше, тя в крайна сметка успяваше да се постави в неговото положение и преставаше да се сърди — Клеър издаде някакъв звук, който вероятно изразяваше възмущение. — Аз не съм такава. Когато някой се отнася гадно с мен, винаги гледам да си върна. Сама не знам защо Джен ме приема такава, разбирате ли?

Гласът й трепна и тя сведе глава към гърдите си, забърза отново и тръгна пред него. Той я остави да повърви напред и я настигна чак при стълбите на малкия дървен заслон в единия край на игрището за хокей на трева.

Влязоха вътре и седнаха един срещу друг. Клеър се сгуши на пейката, притиснала колене към гърдите си, но Тони протегна крака и ги кръстоса в глезените. Отпусна ръце в скута си — положение, което изразяваше откритост и подсказваше на събеседника, че нищо не го застрашава. Сега вече виждаше ясно сенките под очите на момичето и кожата около изгризаните до кръв нокти на пръстите.

— Знам колко много обичаш Джен — поде той. — Разбирам, че тя ти липсва непрестанно. Ние не можем да я върнем, но може би ще помогнем поне малко на майка й и баща й, ако успеем да намерим човека, който е извършил това.

Клеър преглътна с усилие.

— Знам. Непрекъснато си мисля за това. Питам се как би постъпила тя, ако се беше случило обратното. Знам, че тя щеше да иска да помогне на майка ми и баща ми. Но не мога да се сетя за нищо, това е проблемът — тя го погледна измъчено. — Няма какво да ви кажа.