Споделен живот

Баща ми ме намира, когато съм оставила книгата настрана и вече търся Вега.

— Тази вечер не се вижда нищо, а? — казва той и сяда до мен. Нощта е обгърната в облаци, дори луната изглежда покрита с памук.

— Не — отвръщам. — Всичко е замъглено.

— Пробва ли с телескопа?

Известно време наблюдавам как се бори с уреда, а после решавам, че тази нощ просто не си заслужава. Внезапно си спомням как, когато бях на седем, се возех с него в колата и го питах как големите успяват да стигнат от едно място до друго. Все пак никога не го бях виждала да посяга към карта.

— Предполагам, просто сме свикнали да правим едни и същи завои — обяснява ми, но отговорът не ме задоволи.

— А когато за пръв път отиваш някъде?

— Ами тогава имаме указания.

Аз обаче исках да знам кой е получил указания съвсем първия път? Ами ако там, където отиваш, не беше ходил никой?

— Татко — попитах, — вярно ли е, че човек може да използва звездите вместо карта?

— Да, ако си запознат с небесната навигация.

— Трудно ли е? — мислех си, че може би трябва да се науча, да имам резервен план за всички пъти, когато имам чувството, че просто обикалям в кръг.

— Става дума за чиста математика — измерваш височината на някоя звезда, разбираш точното й местоположение с помощта на морски алманах, изясняваш си колко според теб трябва да бъде височината и в каква посока трябва да се намира звездата спрямо мястото, където си, и сравняваш височината, която си измерил, с тази, която си изчислил. После нанасяш местоположението на карта. Нанасяш няколко такива местоположения, които се пресичат, и тръгваш нататък — татко хвърли поглед към лицето ми и се усмихна. — Точно така — засмя се. — Никога не излизай от къщи без джипиес.