Обсидиановата стая
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Пендъргаст“ #16
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546558275
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Обсидиановата стая». Краткое содержание книги:
— Точно така – кимна криминологът. – И още нещо: по стените има много по-малко кръв от госпожа Монтоя, отколкото от доктор Грейбън.
Пендъргаст помисли малко. После кимна на мъжа:
— Благодаря ви, много ни помогнахте.
Когато криминологът излезе от помещението, Лонгстрийт се обърна към колегата си.
— Добре, признавам, че това е главоблъсканица. Как този доктор Лейланд е излязъл от болницата, без да го видят? И защо е извършил това брутално двойно убийство, защо е нарязал двама невинни на парчета? Обаче по-важно е друго: теб какво те интересува?
— Отличен въпрос. Можеш ли да уредиш да видим труповете?
— Имаш предвид в моргата? Разбира се, ако побързам да се обадя тук-там. Тук във Флорида не държат труповете дълго в хладилника. – Лонгстрийт се намръщи. – Я чакай… да не би да мислиш, че…
Пендъргаст повдигна вежди, все едно чака и другата лампичка да светне.
Обаче началникът му поклати глава.
— О, не. Няма логика в това.
— Точно това си мисля и да, в него няма смисъл. Тъкмо това ме интересува: напълно странната и необяснима природа на тези убийства. Това и скрийншотът на доктор Лейланд. Надявам се, че един оглед на труповете ще хвърли допълнителна светлина върху тези неизвестни. – И Пендъргаст посочи към мобилния телефон в джоба на Лонгстрийт. – Е, Хауърд, ако нямаш нищо против? Ти сам каза, че времето е от съществена важност.
53.
Бяха минали двайсет и четири часа, откакто Констънс се бе заключила в апартамента си. Двайсет и четири часа в пълно мълчание, като изключим от време на време шума от вода и леките стъпки по пода, които успокояваха Диоген, че поне е още жива. Не беше излизала дори за да яде. Късно предната вечер беше отишъл до вратата и почука леко, носейки поднос с храна – най-изисканите момици с гъши дроб и телешко в сос от червено вино. След почукването му не се чуха никакви звуци, не последва отговор. Затова той се облегна на вратата и прошепна, че й носи вечеря. В отговор от другата страна на вратата се чу най-странният шепот, който го смая със своята близост и налудничав тембър:
— Върви… махни се… още сега.
И сега, когато наближаваше следващата вечер, той седеше в библиотеката с ръце, стиснали подлакътниците на креслото. Не можеше да се съсредоточи, не можеше да чете, не му се слушаше музика. Дори не можеше да мисли ясно. Какво правеше Констънс в стаята си? Дали еликсирът беше подействал? Нима е допуснал друга грешка въпреки маниакалната предпазливост, която бе проявил при създаването на новата формула? Психическото й състояние винаги е било много крехко. Нима най-накрая беше полудяла?
Трябваше да се стегне и да сложи край на тези мрачни мисли. Подходящото място беше в неговото помещение за медитация. Пое към задната врата почти тичешком. Слезе по стълбите и забърза по песъчливата пътека, която водеше към хълмчето. Когато заобиколи хълма, храмът се показа иззад дюната, позлатен от слънчевата светлина на късния следобед, мамейки го със своето убежище. Отвори вратата и влезе, отправяйки се с несигурни крачки към черния кожен диван близо до средата, на който легна изтощен и хлъзгав от пот.
Магията на мястото веднага започна да му въздейства: прохладата, покоят, сивото мълчание. Светлината. Той затвори очи наполовина и – да! Можеше да вижда тези малки цветни проблясъци, подобни на реещи се частици от дъга, пръскани от въртящо се парче шлифовано стъкло.
Да, така беше по-добре. Констънс най-накрая щеше да излезе от стаите си – нуждата от храна го изискваше. Тогава той щеше да се справи с всичко. Щеше да включи чара си на пълна мощност, да се опита да я задържи на своя остров и да я накара да го обича така, както той я обича. Досега беше успявал, нямаше сега да се провали.
Дишането му бавно се нормализира, докато го обземаше покой. Слънцето вече висеше ниско над хоризонта и едната страна на храма блестеше в перленобяло, докато другата, тази в сянката, беше тъмна и тайнствена.
Той се изтегна на дългия диван с меката като масло кожа. Напомни си, че да си има работа с Констънс е наистина като опитомяване на диво животно. Не можеше и не биваше да я притиска или да пришпорва нещата. Тя трябваше да излезе от стаята си по своя собствена воля. Тогава щеше да види дали еликсирът е подействал. Беше сигурен, че щом веднъж усети надигащото се въздействие, тя ще погледне по нов начин на живота си. Надяваше се този живот да включва все още и него, за което се молеше на боговете.
Изведнъж неясна сянка мина по панелите обсидианово стъкло. Някой беше минал току-що. И тогава тя се върна: неясна фигура, която се движеше към вратата. Това не беше Гурумара – тази част на острова беше забранена за него.