Убийствени сънища [bg]

В ръката на мъжа, който се спусна отгоре й, проблесна метал! Софи вдигна оръжието и стреля, докато падаше на земята. Куршумът попадна в тялото на мъжа. Той се спря, лицето му се изкриви от болка.

— Кучка!

После продължи да върви към нея. Тя се претърколи и отново стреля.

Пропусна.

Джок й беше казал да се прицелва внимателно. Да не позволява на нищо да я разсейва. Да е сигурна, че изстрелът ще попадне в целта.

Но как да се бави, за да се прицели внимателно, когато той бързо се приближаваше към нея? Това сигурно беше Девлин. Сега той залиташе и се движеше по-бавно, но като че ли не чувстваше куршума, който беше забит в гърдите му. А изразът на лицето му…

— Кучка! Курва! — Тонът му беше злобен. — Не можеш да ме нараниш. Ръката ти трепери, уплашена си до смърт. Но аз мога да те нараня по безброй начини. Да не би да мислиш, че детето е в безопасност? Франкс ще успее да го измъкне от ръцете на полицията много лесно. Санборн каза, че не бива аз да съм този, който ще се разправи с детето. Бях прекалено нестабилен. Може би унищожих най-добрата му карта. Той е прав. Но ти ме караш да полудявам, затова мисля да се намеся и да видя как момчето…

Тя се прицели. Този път нямаше да пропусне.

Но нямаше тази възможност.

Ръката на Ройд обхвана врата на Девлин отзад.

— Върви в ада, Девлин.

Счупи врата му само с едно движение.

Софи чу как той изпука, после видя как очите на Девлин се изцъклиха. Ройд го остави да падне на земята като безжизнена купчина.

Ройд беше до нея, коленичил.

— Добре ли си?

Не, не беше добре. Все още виждаше изражението на Девлин и вероятно щеше да го вижда до края на живота си. Зло…

Кимна рязко.

— Не съм ранена. Стрелях в него, но той продължи да идва към мен. Беше като сцена от филма „Франкенщайн“.

— Не трябва да се изненадваш. Казах ти, че Девлин има висок праг на поносимост към болката. А знаеш и какво беше сторил в имението на МакДъф.