Сън срещу събота

След години в Плевен наистина идват наставници, чиито нови знания стоят по-високо от знанията на учителката в първородното женско школо. Но да отвориш училище за момичета във времето на безкнижовна тъма, забрана на женското просвещение; да се бориш за осъзнаването на необходимостта от ограмотяване — стои по-високо от самото впаметяване на буквите и числата.

И до днес в света има народи, чието икономическо и културно развитие е на степента на средновековната изостаналост. И досега на момичетата от някои националности е забранено да учат! В края на XX век за нас това е невероятно, но е истина. И там са потребни други Първи жени, които трябва да се откъснат от общата изостаналост, да пренебрегнат личния си живот в името на едно национално начало.

Анастасия Димитрова доживява до преклонна старост. Няма запазени сведения, че от първия й, единствен брак с Михал Хекимина тя има наследници. Заедно с алхимичната си лаборатория лечителят носи и приказки за градове отвъд Империята, които той е видял в младините си. Учи наставницата и на практическа медицина — така необходима на хората, далече от медицински знания… За съжаление първият лекар на Плевен умира само четири години след венчилото си с Анастасия Димитрова, като оставя добър спомен сред хората на града.

Няма запазени сведения каква е участта на момчето, оставено от дядо Гънчо под закрилата на учителката. Би могло да се предположи, че отраснало, детето е намерило своя път да се върне в Бохот при родителите си… или е заминало в друг град… или е останало в Плевен… Ала в историческата памет на града няма известен мъж с име Гънчо, родственик на наставницата. Освен дядо Гънчо — по образ и нрав еднакъв със светците.

Когато Анастасия Димитрова отново остава сама, тя наедно със своите ученички обикаля селата край града; издирва будни момичета, убеждава родителите им да ги пуснат в пансиона на новопостреното женско училище, издигнато с волни пожертвования и мъчнотии едва през 1870 година.

Невежеството отстъпва бавно. На отделни личности са били нужни много духовни сили и вяра в бъдещето, за да се откъснат от окръжаващото ги настояще. Ученичките на Анастасия Димитрова — Параскева Нейкова в Ловеч, Цвята Кръстенякова във Враца, Пелагия в Свищов — също изпитват тежестта и силата на просветителското време през Възраждането. Мъката, недоверието към новото образование преживява и Анастасия Тошева, завърнала се от Русия в Заара през 1857 година и отворила класно училище за момичета… Но огънят на първото светско девическо училище в Пленен е пръснал добри искри, за да се запалят от тях нови огньове.

В тежките месеци на обсадата на Плевен по време на Руско-турската освободителна война (1877–1878 г.) Анастасия Димитрова, вече прехвърлила шейсетте, обхожда улиците на града, с милосърдието си помага на ранените войници, на бедствуващите от глад и студ… А когато заглъхва последният залп на Епопеята, тя търси под руините на Плевен оцелели деца, тъй потребни за живота на Нова България.