Апокалиптичният часовник
- Автор: Лъдлъм Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Апокалиптичният часовник». Краткое содержание книги:
— Благодаря ти, мамо. А сега какво ще правим, по дяволите?
— По-важното е направено. Просто ще трябва да активизираме алармената система.
Витковски отиде до кухненската мивка, отвинти хромовия капак по средата, бръкна в отвора и извади оттам две жици; краищата им бяха покрити с малки пластмасови изолатори. Той счупи накрайниците и притисна жиците една в друга. В съседните стаи се чуха пет силни бибипкания.
— Какво правиш, магьоснико?
— Да започнем с пожарните изходи. В стари сгради като тази те са два: единият е в спалнята ми, другият — там, в нишата, която от глупост наричам своя библиотека. Ние сме на третия етаж, сградата има седем етажа. Щом активизираме външните приспособления за защита, пожарните изходи на втория етаж и подът на четвъртия се наелектризирват, а напрежението е достатъчно, за да зашемети, но не и да убие човек.
— Да предположим, че които и да са лошите, те просто ще се изкачат по стълбите или ще вземат асансьора.
— Естествено, човек трябва да уважава личния живот и гражданските права на съседите си. На този етаж има още три апартамента. Моят е най-левият, а вратата към стълбището е на двайсет фута разстояние от най-близкия ми съсед отдясно. Може би не сте забелязали, но към моята врата води дебела пъстра ориенталска пътека.
— И когато включиш външните приспособления — прекъсна го Латъм, — веднага щом лошите стъпят на пътеката, нещо им се случва, така ли?
— Точно така. Светват четиристотинватови прожектори и заедно с тях сирена, която се чува чак на площад „Конкорд“.
— Така никого няма да заловиш. Ще побягнат презглава.
— През пожарните изходи няма да успеят. А ако използват стълбите, ще попаднат право в ръцете, които ги очакват.
— Какво? Как така?
— На долния етаж живее един грубиянин унгарец, който се занимава, така да се каже, с присвояване на скъпоценности. Малко повече от дребна риба; не е голям мошеник, но се сприятелихме. Ако му звънна по телефона или почукам на вратата му, той ще ни пусне да изчакаме в неговия апартамент. Който и да се затича по тези стълби, ще получи куршум в крака — надявам се, че стреляш прилично, не бих искал да има трупове.
— Полковник! — обади се Карин де Врийс от спалнята. Тонът й бе настоятелен. — До колата току-що спря микробус. От нещо слизат някакви мъже… четирима… пет… шест — шестима мъже в тъмни дрехи.
— Явно наистина доста си им притрябвал, момче — каза Витковски, когато двамата с Дру дотичаха до прозореца на спалнята при Карин.
— Двама от тях носят раници — каза Латъм.
— Единият говори с шофьора на колата — добави Де Врийс. — Като че ли му каза да тръгва. Колата се отдръпна.
— Другите се пръснаха; оглеждат сградата — довърши полковникът, докосна ръката на Карин и я накара да се обърне към него. — Този младеж и аз ще излезем за малко — очите на жената тревожно блеснаха. — Не се безпокой, ще бъдем точно под този апартамент. Затвори вратата на спалнята и се заключи. Вратата е бронирана и никой не може да я разбие, без да има подръка камион или отряд от десет души с бухалки.
— За Бога, извикай полиция или поне охраната на посолството! — изрече Дру хладно, но твърдо.
— Ако не греша, услужливите ми съседи ще се обадят в полицията, но едва след като ние с вас успеем да хванем едно-две от тези копелета.
— Намеси ли се нашата охрана, ще ги загубим — отбеляза Карин. — Ще ги накарат да сътрудничат на полицията, която ще арестува всички.
— Много си досетлива — каза Витковски и й кимна в слабата светлина, която идваше от улицата. — Ще чуеш оглушителна сирена от коридора и най-вероятно сигнал за високо електростатично напрежение от пожарния изход…
— Пуснал си тока.
— Знаеше ли това? — учудено попита Латъм.
— В Амстердам Фреди правеше същото.
— Аз го бях научил — равнодушно отбеляза полковникът. — Хайде, момче, нямаме време за губене.
След осемдесет и пет секунди раздразнителният унгарец се съгласи да направи услуга на влиятелния американец, който му бе помагал в миналото и можеше да бъде полезен и занапред. Витковски и Дру застанаха до вратата на съседа от долния етаж, открехната на по-малко от инч. Чакането им се стори безкрайно; минаха почти осем минути.
— Нещо не е наред — прошепна полковникът. — Това не е нормално.
— Никой не се е качил по стълбите, няма сигнал — каза Латъм. — Може би още оглеждат сградата.
— И това изглежда безсмислено. Тези стари сгради са ясни като бял ден и са наблъскани една до друга като книги на лавица… Боже, „наблъскани една до друга“… раниците!
— Какво искаш да кажеш?
— Че съм проклет глупак, ето какво! Имат въжета и алпийски куки! Прехвърлят се от една сграда на друга и се спускат по стените. Вън! Да тичаме нагоре, колкото се може по-бързо. И, за Бога, не стъпвай върху пътеката!