Тринайсетата приказка
- Автор: Сеттерфилд Диана
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Тринайсетата приказка». Краткое содержание книги:
Но това бяха моите лични сълзи и те бяха само за мен, а не за този мъж. Сълзите в момента бяха фалшиви. От онези, които да украсят зелените ми очи, както рамката от диаманти украсява смарагдите. И те действаха. Ако успееш да замаеш един мъж със зелените си очи, той ще бъде толкова хипнотизиран, че няма да забележи как вътре в очите се е спотаил някой, който го шпионира.
— Страхувам се, че не мога да направя нищо за господин Дигенс — рече докторът.
Беше странно да чуя истинското име на Джон.
— Как се е случило? — той погледна към балюстрадата, където бе работил Джон, сетне се наведе над стълбата. — Нима пръчката за обезопасяване липсва?
Вече можех да погледна трупа без емоции. Почти.
— Може би се е подхлъзнал? — произнесох на глас. — Дали се е хванал за стълбата, докато е падал и я е повлякъл със себе си?
— Никой ли не го е видял да пада?
— Нашите стаи са от другата страна на къщата, а момчето беше в зеленчуковата градина.
Момчето стоеше встрани от нас и не гледаше към тялото.
— Хм. Доколкото си спомням, той няма семейство.
— Винаги е живял съвсем сам.
— Разбирам. А къде е чичо ти? Защо не е тук да ме посрещне?
Нямах представа какво е казал Джон на момчето за нашето положение. Трябваше да импровизирам.
Със сълзи в гласа казах на доктора, че чичо ми е заминал.
— Заминал? — докторът се намръщи.
Момчето не реагира. Значи нищо нямаше да го изненада. То стоеше, гледайки в краката си, без да смее да погледне трупа, и аз си помислих, че сигурно е мамино детенце, преди да отговоря:
— Чичо ми няма да се върне няколко дни.
— Колко дни?
— О! Ами че кога точно замина… — престорих се, че пресмятам дните назад. Сетне, като насила преместих очите си върху трупа, направих така, че колената ми да се разтреперят, и се олюлях.
Докторът и момчето скочиха към мен и ме хванаха за лактите от двете страни.
— Добре, добре. По-късно ще ми кажеш, скъпа.
Позволих им да ме отведат покрай къщата към вратата на кухнята.
— Не знам какво точно да правя! — казах, когато завихме зад ъгъла.
— За кое?
— За погребението.
— Няма нужда да правиш нищо. Аз ще го уредя с погребалното бюро, а викарият ще се погрижи за останалото.
— Ами парите?
— Чичо ти ще оправи сметката, когато се върне. Къде е той, впрочем?
— Но какво ще стане, ако закъснее?
— Мислиш ли, че може би ще закъснее?
— Той е… непредсказуем.
— Така е — момчето отвори вратата на кухнята и докторът ме въведе вътре, като придърпа един стол.
Аз се строполих на него.
— Адвокатът ще направи всичко необходимо, всичко, което трябва, ако се наложи. Сега, кажи ми къде е сестра ти? Знае ли какво се е случило?
Дори не мигнах.
— Спи.
— Чудесно. Да я оставим да спи тогава, а?
Кимнах.
— А сега, когато сте съвсем сами, кой ще се грижи за вас?
— Да се грижи за нас ли?
— Не можете да останете тук съвсем сами. Не и след случилото се. Било е безразсъдно чичо ви да замине толкова скоро след като загубихте икономката си и без да е намерил заместничка. Някой трябва да дойде тук.
— Това наистина ли е необходимо? — очите ми бяха плувнали в сълзи. Емелин не бе единствената, която знаеше как да се държи изкусително женствено.
— Добре, вие сигурно…
— Просто последния път, когато някой се грижеше за нас… Спомняте си нашата гувернантка, нали? — аз го ослепих с поглед, който бе толкова многозначителен и бърз, че той едва ли го е разбрал. Целият се изчерви и погледна встрани. Когато ме погледна отново, бях само смарагди и диаманти. Момчето се прокашля.
— Баба ми би могла да идва, сър. Не да остава тук, но да идва всеки ден, за малко.
Доктор Модели бе объркан, но се замисли. Това все пак беше някакво решение, а той търсеше начин да се измъкне колкото е възможно по-бързо.
— Добре, Амброус. Мисля, че това ще бъде идеалното временно разрешение. За кратко време поне. Без съмнение чичо ви ще се върне след няколко дни, при което няма да има нужда, както ти казваш… да… ами… да…
— Точно така — станах бавно от стола. — Така че, ако вие отидете да се срещнете с гробарите, аз ще отида да се срещна с викария — подадох ръката си. — Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо.