Тринайсетата приказка
- Автор: Сеттерфилд Диана
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Тринайсетата приказка». Краткое содержание книги:
— Да… всъщност не.
Той ме изгледа сериозно.
— Защото, ако не знаете къде е той… — мозъкът му се върна към всички правни формалности, които току-що бе изброил.
— Ами, бих могла да ви кажа къде ми каза, че отива.
Господин Ломакс ме гледаше в очакване с вдигнати вежди.
— Каза, че отива в Перу.
Очите на господин Ломакс се окръглиха като на бухал, а устата му се отвори.
— Но, разбира се, и двамата знаем, че това е смешно, нали? — довърших лъжата аз. — Не може да е в Перу, абсурд!
И с моята най-убедителна и най-смела усмивка затворих вратата зад себе си, оставяйки го да се тревожи за моя сметка.
Денят на погребението дойде, а аз все още нямах удобна възможност да се наплача. Всеки ден нещо се случваше. Първо беше викарият, сетне дойдоха разтревожените селяни, искайки да знаят за венците и цветята; дори госпожа Модели дойде, учтива, но студена, сякаш някак си бях опетнена от престъплението на Хестър.
— Госпожа Проктър — бабата на момчето, е просто чудесна — съобщих й аз. — Благодаря на съпруга ви, че я предложи.
Макар да подозирах, че момчето Проктър ме наблюдава, не можах да го хвана.
Погребението на Джон не бе място за плач. Защото аз бях госпожица Ейнджълфийлд, а кой беше той? Само един градинар.
В края на службата, докато викарият говореше мило и безполезно на Емелин — дали не би желала да идва по-често на църква? Божията любов била благословия и утешение за всички създания — аз подслушвах господин Ломакс и доктор Модели зад гърба им, докато те си мислеха, че никой не ги чува.
— Много оправно, компетентно момиче — рече адвокатът на доктора. — Не мисля, че осъзнава напълно тежестта на ситуацията. Разбрахте ли, че никой не знае къде е чичо им? Но когато тя научи, не се съмнявам, че ще ни каже. Аз се погрижих за паричната страна на въпроса. Тя се притесняваше как ще плати погребението на градинаря. Доброто сърце върви ръка за ръка с умната глава на раменете.
— Да — отговори не особено убедено докторът.
— Винаги съм имал впечатлението… всъщност не знам откъде ми е дошло на ума… че двете са… ами че и двете не са съвсем нормални. Но сега, когато ги видях в кабинета си така ясно като бял ден, разбрах, че само едната от тях страда. Слава на Бога! Каква милост! Вие, разбира се, би трябвало да знаете по-добре като техен лекар.
Докторът промърмори нещо, което не чух.
— Какво, какво? — попита адвокатът. — Мъгла ли казахте? Не последва отговор, при което адвокатът зададе следващия си въпрос.
— Коя, коя е? Така и не разбрах, когато дойдоха да ме посетят. Какво е името на разумната?
Аз се обърнах навреме, но така, че да мога да ги виждам с крайчето на окото си. Докторът ме гледаше със същото изражение, което имаше по време на цялата служба. Къде беше тъпото безчувствено момиче, което бе обект на наблюденията му цели няколко месеца? Момичето, което не можеше да вдигне дори лъжица до устните си, нито да каже една дума, сега сама бе дала инструкциите за погребението и бе задавала интелигентни въпроси на адвоката. Разбирах причината за объркването му.
Очите му прескочиха от мен към Емелин, после обратно.
— Мисля, че това е Аделин — видях как устните му оформиха името и се усмихнах, тъй като всички негови медицински теории и експерименти се сгромолясаха в краката му. Бедният! Стана ми мъчно за него.
Забелязвайки погледа му, вдигнах ръка към двамата. Един грациозен жест на благодарност към тях за това, че бяха дошли на погребението на един човек, когото почти не познаваха само за да ми бъдат от полза. Ето как го прие адвокатът. Докторът може би го прие доста по-различно.
Минаха часове. Погребението свърши и аз най-накрая можех да плача.
Само че не можах. Сълзите ми, сдържани толкова дълго време, се бяха вкаменили. Бяха замръзнали.
Така щяха да останат завинаги вътре в мен.
Замръзналите сълзи
— Извинете започна Джудит и спря. Стисна устните си, след което размаха ръце — жест, който не й беше присъщ. — Докторът вече е тръгнал насам, но няма да успее да дойде преди час. Моля ви, елате…
Завързах халата си и я последвах. Джудит почти подтичваше на няколко крачки пред мен. Слязохме по извитото стълбище, завихме по коридори и пасажи, пристигнахме отново на първия етаж, но в част, в която не бях стъпвала досега. Накрая влязохме в поредица от стаи, за които предположих, че са личните покои на мис Уинтър. Спряхме пред една затворена врата и Джудит ме погледна разтревожено. Добре разбирах нейното объркване. Зад затворената врата до нас достигаха дълбоки, нечовешки звуци, мучене от болка, прекъсвано от накъсано дишане. Джудит отвори последната врата и ние влязохме вътре.