Тринайсетата приказка
- Автор: Сеттерфилд Диана
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Тринайсетата приказка». Краткое содержание книги:
Но поради някаква причина момчето не бе външен човек за Джон. Вероятно защото идваше от неговия свят, от света на мъжете, който аз не познавах.
— Той е добър момък — отговаряше отново и отново Джон на моите въпроси. — И добър работник. Не задава много въпроси и не говори прекалено.
— Може да няма език, но има очи на главата.
Джон сви рамене и погледна загрижено някъде встрани.
— Няма да съм вечно тук — рече накрая. — Нещата няма да са винаги такива — той направи неопределен жест, който включваше къщата, обитателите й и живота, който водехме. — Един ден нещата ще се променят.
— Как ще се променят?
— Вие растете. Няма да бъде същото, нали? Едно е да сте деца и съвсем друго — да сте пораснали…
Но аз вече си бях отишла. Не исках да знам какво иска да каже.
Емелин беше в спалнята и чоплеше пайети от един вечерен шал от кутията си със скъпоценности. Седнах до нея. Тя бе толкова погълната от работата си, че дори не ме погледна, когато влязох. Нейните пухкави, заострени пръсти чоплеха безжалостно една пайета, докато тя излезе, сетне я пуснаха в кутията. Това беше бавна работа, но Емелин разполагаше с всичкото време на света. Лицето й бе спокойно, докато се навеждаше над шала. Устните й бяха стиснати. Погледът й бе едновременно напрегнат и отнесен. Клепачите й често се спускаха, закривайки зелените ириси, а след това, веднага след като докоснеха долния клепач, се вдигаха отново, за да разкрият непромененото зелено на очите й.
Наистина ли изглеждам така? — помислих си с почуда. О, аз бях виждала в огледалото колко много очите ми приличат на нейните. Знаех, че имаме една и съща извивка под тежката червена коса на тила на вратовете си. Знаех и впечатлението, което правехме на селяните в редките случаи, когато се разхождахме ръка за ръка по „Улицата“ в еднаквите си дрехи. Но все пак не приличах съвсем на Емелин, нали? Моето лице не можеше да изрази такова невъзмутимо съсредоточаване и концентрация. То щеше да се изкриви от разочарование или пакост. Аз щях да хапя устните си, да дърпам ядосано косата си и да я отхвърлям през рамо, пуфтейки от нетърпение. Не можех да действам спокойно като Емелин, щях да откъсна пайетите със зъби.
Ти няма да ме напуснеш никога, нали? — исках да й кажа. Защото аз няма да те напусна. Ние ще останем винаги заедно. Заедно. Каквото и да казва Джон-да-диг.
— Защо не поиграем?
Тя продължи мълчаливата си работа, все едно не ме чу.
— Хайде да си играем на сватба. Ти ще бъдеш булката. Давай! Можеш да облечеш… ето това — измъкнах едно жълто парче газ от натрупания куп премени в ъгъла. — То е също като воал, виж! — тя не го погледна дори когато го сложих на главата й. Просто го махна от очите си и продължи да си чопли пайетите.
И така, аз пренасочих вниманието си към нейната кутия за съкровища. Ключовете на Хестър все още стояха в нея и все още блестяха, макар че Емелин отдавна бе забравила предишния им притежател. Имаше парченца от бижутата на Изабел, цветни опаковки от бонбони и сладкиши, които Хестър й бе давала, опасно парче стъкло от счупена зелена бутилка, дълга панделка със златен край, която бе моя. (Мисус ми я бе дала преди много години). Под всичките тези боклуци все още стояха сребристите конци, които бе изскубнала от завесите в деня, когато пристигна Хестър. И полускрито под бъркотията от гумички, стъкълца и стари боклуци, имаше нещо, което не изглеждаше да принадлежи на Емелин. Нещо кожено. Наклоних главата си на една страна, за да видя по-добре. А! Ето защо го беше прибрала! Златни букви! НЕВНИК. Какво означаваше това НЕВНИК? Или кой беше този НЕВНИК? Накланяйки главата си на другата страна, зърнах още нещо. Мъничка ключалка. И мъничко ключе. Нищо чудно, че бе в кутията за съкровища на Емелин. Златни букви и ключе. Би трябвало да се досетя, че това бе нейното най-скъпоценно притежание. И неочаквано ме осени откритието. НЕВНИК. Дневник.
Протегнах ръка.
Бързо като светкавица — външният й вид можеше да бъде измамен, ръката на Емелин се стрелна и ме хвана за китката, спирайки ме да не докосна съкровищата й. Тя въобще не ме погледна. Отмести ръката ми с твърдо движение и сложи капака на кутията си.
Върху китката ми, там, където ме бе хванала, останаха бели следи от пръстите й.
— Имам намерение да се махна — казах за всеки случай. Гласът ми не прозвуча особено убедително. — И ще го направя. Ще те оставя тук. Ще порасна и ще живея сама.
След което, изпълнена с величествено самосъжаление, станах и излязох от стаята.
Към края на следобеда Емелин дойде да ме намери на подпрозоречното място за сядане в библиотеката. Бях дръпнала завесата, за да се скрия, но тя дойде право там и се огледа. Чух приближаващите се стъпки, почувствах движението на завесата, когато я вдигна. С притиснато към стъклото чело гледах капките дъжд, които падаха върху стъклото. Вятърът ги караше да треперят; те бяха постоянно заплашени да тръгнат по една от зигзагообразните пътечки, като поглъщаха всяка капчица по пътя си и оставяха кратка сребриста следа зад себе си. Тя дойде и сложи главата си на рамото ми. Аз я отхвърлих сърдито. Нямаше да се обърна и да говоря с нея. Тя взе ръката ми и сложи нещо на пръста ми.