Тринайсетата приказка
- Автор: Сеттерфилд Диана
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Тринайсетата приказка». Краткое содержание книги:
Изчаках я да си отиде, преди да го погледна. Пръстен. Беше ми дала пръстен.
Завъртях камъка навътре към страната на дланта си и го приближих към прозореца. Светлината накара камъка да оживее. Беше зелен, същият цвят като очите ми. Зелен като цвета на очите на Емелин. Беше ми дала пръстен. Затворих пръстите около дланта си и направих от ръката си стегнат юмрук с камъка в сърцето му.
Джон събираше кофите с дъждовна вода и ги изпразваше; белеше зеленчуци в кухнята; ходеше до фермата и се връщаше с мляко и масло. Но след всяка работа бавно събираната му енергия, изглежда, се изразходваше до капка и всеки път аз се чудех дали ще има сили да вдигне мършавото си тяло от масата и да се заеме със следващата задача.
— Ще отидем ли в градината? — попитах го. — Можеш да ми покажеш какво да правя там.
Той не ми отговори. Сигурно не ме чу, помислих си. Няколко дни не го закачах и после попитах отново. И отново. И отново.
Най-накрая Джон отиде в бараката, където наостри градинарските си ножици със стария си плавен ритъм. Сетне двамата вдигнахме дългата подвижна стълба и я изнесохме навън.
— Ето така — каза ми той, показвайки как безопасно да поставя стълбата. Опря я върху солидната стена на градината. Аз повторих няколко пъти това упражнение, сетне се качих няколко стъпала по нея и слязох долу.
— Няма да се чувстваш сигурна, яко я подпреш на тисово дърво — обясни ми Джон. — Но ако я поставиш добре, ще бъде напълно безопасна. Трябва да я опиташ с крак.
След това отидохме в градината с фигурите. Той ме заведе до едно тисово дърво със средни размери, което бе обрасло и рошаво. Понечих да подпра стълбата на него, но той извика.
— Не, не! Много си нетърпелива.
Обиколи три пъти дървото. Сетне седна на земята и запали цигара. Аз седнах до него и той запали една и за мен.
— Никога не режи срещу слънцето — обясни ми Джон. — И никога в собствената си сянка — дръпна няколко пъти от цигарата. — Бъди предпазлива с облаците. Не им позволявай да изкривяват твоята линия, когато вятърът ги издухва. Намери нещо постоянно в линията си на полезрение. Покрив или ограда. Това ще бъде котвата ти. И не бързай. Три пъти мери, един път режи — през цялото време, докато говореше, не премести очите си от дървото, нито пък аз. — Трябва да имаш усещане за задната част на дървото, докато оформяш предната, както и за всички останали страни. И недей просто да режеш с ножицата. Използвай цялата си ръка. Чак до рамото.
Довършихме цигарите си и угасихме угарките с петите на ботушите си.
— И се опитай да запазиш образа му в главата си такъв, какъвто го виждаш сега от разстояние, когато отидеш до него.
Бях готова.
Той ме остави да поставя стълбата три пъти до дървото, преди да се увери, че е безопасно закрепена. После взех ножиците и се качих.
Работих три часа. Първо бях опиянена от височината, постоянно гледах надолу и трябваше да се насилвам да не направя още една стъпка по стълбата нагоре. И всеки път, когато я местех, трябваше да правя няколко опита, за да я наглася добре. Работата постепенно ме увлече. Почти не осъзнавах колко нависоко съм, съзнанието ми бе така погълнато от формата, която правех. Джон стоеше край мен и през цялото време мълчеше. Направи само няколко забележки: „Наблюдавай сянката си“ или „Мисли за задната страна!“, но главно наблюдаваше и пушеше. Чак когато накрая слязох от стълбата, почувствах колко изтръпнали са ръцете ми от тежестта на ножиците. Но това нямаше значение.
Отдалечих се, за да огледам работата си. Обиколих три пъти дървото. Сърцето ми подскочи от вълнение. Беше добре.
Джон кимна.
— Не е зле — рече той. — Ще се научиш.
Отидох да взема стълбата от бараката, за да оформя голямото бомбе, но не я намерих. Момчето, което не харесвах, беше в кухненската градинка с гребло в ръце. Отидох при него и му се озъбих.
— Къде е стълбата?
За пръв път говорех с него.
Той не обърна внимание на грубостта ми и ми отговори учтиво.
— Господин Дигенс я взе. Той отиде отпред, поправя покрива.
Взех си една от цигарите, които Джон бе оставил в бараката, и я запалих, хвърляйки замислени погледи към момчето, което ме гледаше завистливо. Сетне наострих градинарските ножици и тъй като остренето ми хареса, наточих и градинарския нож. През цялото време зад стърженето на камъка върху острието се чуваше ритъмът на греблото, с което момчето изравняваше почвата. После погледнах към слънцето и си помислих, че е късно да започвам да оформям бомбето. Затова отидох да потърся Джон.