Тринайсетата приказка

Очите му прескачаха от мен, върху Емелин и обратно.

— Моля да извините сестра ми. Не се чувства съвсем добре — Емелин наистина изглеждаше странно. Позволих й да облече нейните демодирани премени, а очите й бяха пълни с такава красота, че нямаше място за нищо толкова земно като интелигентност.

— Да — рече господин Ломакс и снижи гласа си с половин нота. — Чувал съм нещо за този ефект.

Отговаряйки на неговата любезност, аз се наведох над бюрото и споделих почти шепнешком:

— Моят чичо, ами вие сте говорили с него, така че знаете, нали? Нещата невинаги са много лесни там, така или иначе.

— Предложих му най-искрения си прозрачен взор — всъщност истинско удоволствие е от време на време човек да говори с някой разумен човек.

Той си спомни слуховете, които бе чувал за нас. Едната от близначките не е в ред, казваха, дъската й хлопа. Значи, заключи адвокатът, ясно е, че другата си е съвсем нормална.

— Удоволствието ни е взаимно, госпожице… ъ… Простете, но как беше името ви?

— Името, което търсите, е Марч. Но ние сме свикнали да ни наричат с майчиното ни име. Близначките Ейнджълфийлд, така ни знаят в селото. Никой не помни господин Марч, особено пък ние. Не сме имали възможността да го видим по понятни причини, нали разбирате? И нямаме нищо общо със семейството му. Често сме си мислили, че ще е най-добре да сменим фамилията си.

— Това може да бъде направено. Защо не? Процедурата е много проста, наистина…

— Но някой друг път. Днешната работа…

— Разбира се, разбира се. Да се върнем на въпроса за погребението. Значи вие не знаете дали чичо ви ще се върне скоро, така ли?

— Може да мине известно време — казах, което си бе самата истина.

— Няма значение. Ако се върне навреме, за да уреди сам разходите — добре. Ако ли не, аз ще ги уредя от негово име и ще уточним нещата, когато той се прибере у дома.

Превърнах лицето си в картина на облекчението, каквото той искаше да види, и докато все още бе подгрят от удоволствието, че е успял да свали такъв товар от гърба ми, го отрупах с дузина въпроси за това, какво ще се случи, ако момиче като мен, което носи отговорността за сестра като моята, има нещастието да загуби настойника си завинаги. С няколко думи той ми обясни цялата ситуация и аз съвсем ясно разбрах и запомних стъпките, които трябваше да предприема, и кога трябваше да ги направя.

— Не че някое от тези неща ще ви се наложи във вашето положение! — заключи адвокатът, осъзнал, че се бе поувлякъл, описвайки ми този стряскащ сценарий, и сякаш сега искаше да върне назад част от думите си. — В края на краищата чичо ви ще се върне след няколко дни.

— Дай Боже! — засиях насреща му аз.

Бяхме стигнали до вратата, когато господин Ломакс се сети за нещо много съществено.

— Случайно да ви е оставил някакъв адрес?

— Познавате чичо ми!

— При това доста добре. А не знаете ли приблизително къде е?

Харесах господин Ломакс, но това не ме спираше да го лъжа, когато трябваше. Лъжата беше втора природа за момиче като мен.