Пир за врани

Обърна гръб на Хюл Хънт.

— Подрик, хайде.

Момчето заподтичва след нея, повело двата коня.

— Отиваме да намерим онова място ли? „Миризливата гъска“?

— Отивам аз. Ти отиваш до конюшните при източната порта. Питай и за някой хан, където можем да преспим.

— Добре, сир. Милейди. — Подрик гледаше в земята и подритваше камъчета. — А знаете ли къде е? Гъската? „Миризливата гъска“ де.

— Не.

— Той каза, че ще ни я покаже. Онзи рицар. Сир Кюл.

— Хюл.

— Хюл. Какво ви е направил той, сир? Ъъ, милейди. „Момчето може да плете език, но не е глупаво“.

— В Планински рай, когато крал Ренли свика знамената си, някои мъже си играеха игра с мен. Сир Хюл беше един от тях. Беше жестока игра, болезнена и нерицарска. — Бриен спря. — Източната порта е натам. Изчакай ме при нея.

— Както кажете, милейди. Сир.

„Миризливата гъска“ нямаше табела, по която да я познае човек. Почти цял час й отне, докато я намери, по дървено стълбище под уличното ниво, под плевника на някакъв прекупвач на коне. Мазето беше тъмно, с нисък таван, и Бриен чукна главата си в гредата на влизане. От гъски нямаше и помен. Няколко разхвърляни столчета и пейка, тикната до една от кирпичените стени. Масите бяха стари винени бурета, посивели и с дупки от червеи. Обещаната миризма владееше над всичко. Най-вече вино, влага и плесен, подсказа носът й, но имаше малко и от нужник, и от смет.

Единствените пиещи бяха трима тирошки моряци, сврени в един ъгъл: ръмжаха си иззад зелените си и червени бради. Огледаха я набързо и единият каза нещо, при което другите двама се разсмяха. Собственичката стоеше зад една талпа, поставена върху две бурета. Беше кръгла, бледокожа и полуоплешивяла, с огромни меки гърди, които се лашкаха насам-натам под мократа блуза. Изглеждаше все едно боговете са я направили от неопечено тесто.

Бриен не посмя да поиска вода. Плати си чаша вино и рече:

— Търся един мъж, Дик Чевръстия.

— Дик Краб. Идва почти всяка вечер. — Жената изгледа накриво ризницата и меча на Бриен. — Ако ще го колиш, направи го някъде другаде. Не искаме да си имаме неприятности с лорд Тарли.

— Искам да говоря с него. Защо да го коля? Жената сви рамене.

— Ако ми кимнете, като влезе, ще съм ви благодарна.

— Колко благодарна?

Бриен остави една медна звезда на дъската между тях и си намери място в сенките, с добра гледка към стъпалата на входа.

Опита виното. Беше някак мазно и вътре плуваше косъм. „Косъм, тънък като надеждите ми да намеря Санса“, каза си, докато го вадеше. Търсенето по сир Донтос се беше оказало безплодно, а със смъртта на лейди Лиза Долината вече не изглеждаше вероятно убежище. „Къде си, лейди Санса? Към родния си Зимен хребет ли побягна, или си със своя съпруг, както, изглежда, мисли Подрик?“ Бриен не искаше да търси момичето отвъд Тясното море, където дори езикът щеше да й е чужд. „Там ще съм още по-ужасна, като почна да ръмжа и да махам с ръце, за да ме разберат. Ще ми се смеят, както ми се смееха в Планински рай“. На бузите й изби червенина, щом си го спомни.