Всичко наопаки

С лекаря ни провървя, по-точно провървя най-вече на мен, защото той се оказа млад мъж, весел и открит — между нас веднага се получи неформален контакт. Муза си направи безброй изследвания, а след известно време този лекар ми се обади по телефона и поиска да отида, но без жена си.

— Слушай — каза той без заобикалки, — ти май имаш проблеми. Как сте изобщо с половия живот?

— Защо? — За всеки случай бях предпазлив.

— Ами анализите показват, че жена ти не би трябвало да обича тази работа. Така е, нали?

— Така е — признах аз.

— При нея почти напълно липсва хормонът, който отговаря за либидото. Това е вродено. И после, тя страда от малокръвие. Нали виждаш колко е бледа. Просто няма сили за нищо. Нека отиде при хематолог, да й предпише лекарства. И трябва да проведе хормонално лечение.

Представих си Муза, която настойчиво жадува за близост, и потреперих. А, не, нека нещата си останат така. Но дете…

— По-добре не се надявай — посъветва ме веселият доктор. — Дори жена ти да успее някак да забременее, тя не може да износи плода. При никакви обстоятелства. Матката й е в много лошо състояние.

Прибирах се вкъщи и мислех как да се държа с Муза, какво да й кажа. И дали изобщо да й казвам. Би било нечестно да скрия истината и аз реших да й разкажа всичко, както си е. Деца няма да имаме. Радостите на секса са под въпрос — или ще ги има, или не, хормоналната недостатъчност е вродена, лечението може да има силно изявени странични ефекти, в нашата страна все още няма добри препарати от най-ново поколение и не се знае кога ще има, трябва да се доставят от чужбина, а нямаме нито пари, нито възможности. Малокръвието трябва да се лекува.

Вървях и мислено си повтарях това, което смятах да кажа, и се опитвах да си представя какво ще изпита жената, която ме обича, щом чуе истината. И в този момент разбрах, че на света нямам нищо по-скъпо от моята Муза и никога не ще мога да й причиня болка. Никога няма да я напусна, каквото и да се случи. До мен никога няма да има друг такъв умен, деликатен и предан приятел, каквато е тя. Аз не я и обичах в смисъла, който е прието да се влага в тази дума. Обичах я по различен начин. И досега я обичам. И ще я обичам чак до смъртта си.

Няколко месеца по-късно случайно срещнах на улицата Надежда. Неотдавна се развела, съпругът й отишъл при друга жена, по-млада. Когато научи, че сега съм женен, тя топло се усмихна:

— Е, браво, слънчице, много хубаво.

Разказваше ми за децата си, аз на нея — за научната си кариера, за аспирантурата и дисертацията, но очите ни водеха свой разговор, в който всичко беше пределно ясно.

Започнахме да се срещаме. Не много често, горе-долу веднъж на две седмици. Аз вече не закачах Муза. Правех всичко, та тя да не се досети за нищо, пазех я и успях. Сега Надя е вече на петдесет и девет, има внуци, но друга жена не ми трябва. Срещаме се и досега и през всичките тези години Муза не се досещаше за нищо. Тя няма да го преживее.