Всичко наопаки

С времето престанах да бъда млад, глупав и послушен. Много се промених, но паметта ми ревниво пазеше всички минали обиди. На никого не простих. Щом искате да живея според вашите правила, тогава и вие живейте според тях, а аз ще погледам как ще се справяте.

Баща ми почина, но успя да вкара Михаил в своя бизнес. Браво на Мишка — той се оказа добър в правенето на пари, бързо се разгърна, разшири бизнеса, заработи със замах. В един момент се заговори за построяване на извънградска къща. „Е, да започваме“ — реших аз. Ами мама? Та тя е съвсем сама и вече доста стара. Щом си толкова богат, че можеш да си позволиш просторно жилище, трябва да вземеш мама при себе си. Но тя няма да може да живее извън града…

Никога не разговарях насаме с Михаил, бях коварен и пресметлив — отначало подготвях мама, а втория етап провеждах в нейно присъствие, та Мишка да не може да ми каже да си гледам работата и да нарече нещата с истинските им имена. Че как? Майката трябва да се пази, уважава, трябва да правим само това, което е удобно на нея, а не на тебе, дори това да не ти харесва. Нека се опита да възрази. Особено в присъствието на мама.

Много ми се искаше Мишка да заживее близо до мен, та да мога лично да наблюдавам как живеят там „според своите правила“. И успях да го направя, пак чрез мама, която не преставаше да се учудва колко грижовен и любящ син съм станал, когато пораснах и поумнях.

Характера на Мишка познавах прекрасно и не се съмнявах, че той редовно изневерява на жена си Лариса. Беше ми нужно съвсем малко усилие, за да събера информация и да изясня всичко. Наблюдавах и чаках. Тогавашната любовница на Мишка се оказа момиче от провинцията, хубавичко и надяващо се с помощта на външността си да си намери богато татенце, което да я издържа. Момичето нещо обърка, а може би като видя непостоянството на Мишка, съзнателно опита да го обвърже с дете, но така или иначе — забременя. И тогава на сцената излязох аз. Целият в бяло. Ама как така, Михаиле? Момичето е съвсем само в Москва, без пари, без професия, без собствено жилище, то носи твое дете, то те обича. Ами почтеността? Ами чувството за отговорност? Аборт ли? Как ти се обърна езикът да кажеш нещо такова! Да убиеш живо същество! Майчинството е нещо свято и в отглеждането на детето непременно трябва да участва и бащата… Че ти какво си мислеше, драги? Готов си да спиш с нея, а когато трябва да помагаш, след като се появи детето — бягаш, така ли? Припомних му всичко, което бе говорил навремето баща ни, повтарях неговите думи практически буквално, нагло втренчил поглед в очите на брат си. Някога аз не бях намерил аргументи срещу тези думи. Не намери аргументи и Михаил. Той също не беше забравил сцената, когато те изгониха Надя от нашето жилище, но и през ум не му минаваше, че я повтарям умишлено. Разбираше, че всичко помня и ако сега започне да спори и да опровергава доводите ми, ще изглежда двуличен и лицемерен в очите на по-малкия си брат. И после, аз отново се погрижих за свидетели, подбрах момент, когато той беше при Елена, и цъфнах направо при тях. Какво можеше да ми възрази в нейно присъствие? Ами нищо. Тормозих го, докато той се съгласи. Вярно, опита се да клинчи и да се пазари, но аз бях непреклонен: детето трябва да расте край баща си, макар и да не знае, че той му е баща. Всеки нормален баща трябва да се стреми да вижда детето си колкото може по-често. Елена трябва да живее заедно с Михаил — само в този случай баща и син ще могат да общуват ежедневно и бащата ще има възможност да разбира и незабавно да удовлетворява всички потребности на майката и детето, от какъвто и характер да са те: свързани със здравето, храненето или общуването. Боже мой, какъв велик демагог е изгубил светът в мое лице! На трийсет и три години бях станал истински майстор на аргумента, на който е невъзможно да се възрази.