Шифърът на Камелот

– Чух за дъщерите ви – съчувствието на Далтън изглежда напълно искрено. – Много съжалявам за станалото.

Тя се обръща към посланика.

– Трябва да тръгна възможно най-скоро за Калифорния. Ще ми кажете ли къде е най-близкото летище?

Той поклаща глава.

– Това не е необходимо. Хеликоптерът ми ще ви откара до „Хийтроу“ и оттам ще отпътувате с личния ми самолет за Щатите.

Мици го поглежда шокирано.

– Много мило от ваша страна. Благодаря ви.

– Не е нужно да ми благодарите. Моля, извинете ме, ще уредя пътуването ви.

Мици го наблюдава как излиза, после погледът ѝ спира върху Далтън. Преди да напусне тази проклета страна, трябва да му зададе поне един въпрос.

– Вие ли убихте Брадли Дигън?

Той шумно си поема дъх, преди да отговори.

– Сър Оуен ми каза, че вече знаете някои неща за нас. За доброто, което се опитваме да вършим.

Тя прави крачка към него.

– Имаме ваша ДНК.

Консулът зяпва.

– Взех бутилката, от която пихте вода, когато се срещнахме в Лондон, и я дадох в лабораторията. Познайте какво? Съвпада с ДНК пробата, която открихме, смесена с тази на Дигън на пода в тоалетната на закусвалнята.

Той се замисля за миг.

– Не знам какво заключение си правите от това. Вече ви казах, че бях там. Тоалетната е доста посещавано място, предполагам, че има ДНК на много други хора.

– Значи сте имали лош късмет. Подът е бил почистен, навярно хигиенистът е минал десет минути, преди вие да влезете там кървящ.

Далтън облизва нервно пресъхналите си устни.

– Миналия път казахте, че имате снимки от охранителните камери, и излъгахте.

– Били сте в закусвалнята с човек, когото сте следили през целия път от местопрестъплението.

– Може да лъжете и сега.

– Но не лъжа.

Оуен се връща в стаята.

– Пилотът каза, че ще е готов за излитане след около двайсет минути.

– Благодаря ви. – Мици се обръща отново към Далтън. – Хайде, Джордж, и двамата знаем, че вие сте убили Дигън и сте скрили тялото и колата му някъде. Днес поне ми спестете този танц, излишно е да правим стъпка напред и после назад.

Далтън поглежда към посланика, който му кимва.

Най-после консулът проговаря.

– Последвах кафявия джип от антикварния магазин, където собственикът вече бе убит. Дигън и още един мъж отбиха от пътя няколко километра след това. Двамата отидоха в гората, но само Дигън се върна. Проследих го до закусвалнята. Той влезе вътре и яде. Когато излезе, отидох при него и го помолих да ми върне нашата собственост.

– Помолихте го?

– Да, помолих го. Можеше да ми върне откраднатото и нищо нямаше да се случи. Той обаче полудя, извади нож и се сбихме. Бях пронизан, после той бе убит.

– А тялото и колата?

– Трябваше да бъдат преместени.

Тя му се усмихва изумено.

– Добре се справихте с откровеността и честността до последната част.

Оуен се включва в разговора.

– От това, което ви казах вчера, може да се досетите защо не бихме искали да се замесим в разследване на убийство. Наложително е признанието на Джордж – и всичко, което ви доверих – да си остане между нас.