Проходът

Отначало Улгаст не можеше да определи какво чува, воят на сирените отекна толкова неочаквано, така странно, че за секунда го вкамени. Надигна се от стола до леглото на Ейми и се опита да отвори вратата, която, разбира се, беше заключена; бяха затворени. Сирените не спираха да вият. Пожар? Не, разсъждаваше той над воя, нещо друго беше, нещо по-лошо. Погледна към камерата в ъгъла.

— Фортес! Сайкс, по дяволите! Отворете вратата!

Чу стрелба от автомат, приглушена от дебелите стени. За миг си помисли, че идват на помощ. Което беше абсурдно — кой би ги спасявал?

Преди да може да обмисли друго предположение, се разнесе страховит, разтърсващ взрив и ужасяващо бучене, приключило с втори взрив, по-силен от първия, след който настъпи мощно, шумно разтърсване, като при земетресение, след което помещението потъна в мрак.

Улгаст замръзна. Тъмнината беше пълна, липсваше каквато и да било светлина, загуби всяка представа за ориентация. После сирените спряха. Обзе го сляп подтик да бяга, но нямаше къде да иде. Стаята сякаш се разшири и едновременно с това го захлупи.

— Ейми, къде си? Помогни ми да те намеря!

Тишина. Улгаст пое дълбоко въздух и го задържа.

— Ейми, кажи нещо. Кажи нещо.

Зад себе си чу тих стон.

— Ето така — обърна се, напрегнал слух, мъчеше се да прецени разстоянието и посоката. — Повтори го. Ще те намеря.

Умът му започна да се прояснява, първоначалната паника отстъпваше на волята му, предстоеше му да се справи със задачата. Улгаст предпазливо се приближи към гласа, после отново го чу. Втори стон, едва доловим. Стаята беше малка, няколко квадратни метра, как така Ейми му се струваше толкова далеч в тъмнината? Вече не чуваше стрелбата, отвън нищо не се чуваше. Само тихото дишане на Ейми, която го викаше.

Улгаст беше стигнал до долната част на леглото ѝ и опипваше металните парапети, когато се включиха резервните светлини, два светлинни снопа, засияли от ъглите на тавана. Едва осветяваха помещението, но бяха достатъчни. Стаята беше същата и каквото и да се случваше навън, още не беше стигнало до тях. Седна до леглото на Ейми и постави ръка на челото ѝ. Все още беше топло, треската беше преминала, но кожата ѝ беше леко влажна. С прекъсването на електричеството системата ѝ беше спряла. Чудеше се какво да прави, реши да я махне. Съмняваше се, че действията му ще са погрешни. Наблюдавал беше как Фортес и другите я сменяха, познаваше процеса. Нагласи клампата, която прекъсна притока на течността, и измъкна дългата игла от гуменото капаче на върха на системата, забодено в ръката ѝ. След като системата беше спряна, нямаше причина да оставя абоката, махна го внимателно. Мястото не прокърви, но за всеки случай той го покри с марля и лепенка от медицинската количка. После зачака.

Минутите минаваха. Ейми непрестанно шаваше на леглото, сякаш сънуваше. Улгаст изпитваше странното усещане, че ако по някакъв начин успее да види сънищата ѝ, ще разбере какво се случва навън. Но част от него се чудеше дали изобщо си струва. Бяха заключени дълбоко в земята. Може би бяха затворени в гроб.