Проходът
- Автор: Джъстин Кронин
- Серия: Проходът #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: intense
- ISBN: 978-954-783-135-3
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Проходът». Краткое содержание книги:
— Ричардс. Мамка ти.
— Тръгвай.
Дойл въздъхна и се шляпна по коленете.
— Знаеш ли, оказа се прав за теб. Улгаст, имам предвид. Седях си тук и си мислех: Кога ще ме навести старата ми дружка Ричардс?
— Да зависеше от мен, отдавна да съм дошъл.
Дойл придоби вид, сякаш ще се разсмее. Ричардс не беше срещал такова добро настроение у човек, който би трябвало да знае какво го чака. Дойл опечалено поклати глава, все още с усмивка.
— Трябваше да ида за оръжието.
Ричардс измъкна своето и махна предпазителя.
— Ще ни спести време, така е.
Поведе Дойл през двора, към светлините на Хижата. Имаше вероятност Дойл да побегне, но колко далече щеше да стигне? А и защо, почуди се Ричардс, не беше попитал за Улгаст или момичето?
— Я ми кажи — започна Дойл, когато стигнаха паркинга. Няколко коли все още стояха там, бяха на лаборантите от нощната смяна. — Тя още ли е тук?
— Коя още да е тук?
— Лейси.
Ричардс спря.
— Тук е значи — установи Дойл и се изкикоти на себе си. — Да можеше да си видиш физиономията, Ричардс.
— Какво знаеш за нея?
Странна работа. От очите на Дойл сякаш сияеше хладна, синя светлина. Дори на осветения паркинг Ричардс виждаше това сияние. Сякаш гледа във фотоапарат в момента, в който се отваря затворът.
— Знаеш ли кое е чудното? — продължи Дойл, а погледът му се вдигна към тъмните силуети на дърветата. — Чувам я как идва.
Грей.
На четвъртото ниво беше. На екрана се виждаше светещата фигура на Нула.
Грей. Време е.
Тогава си спомни, най-накрая си спомни всичко: сънищата си и прекараните в изолатора нощи, докато наблюдава Нула, заслушан в гласа му, погълнат от историите, които разказва. Спомни си Ню Йорк, момичето и останалите, нощ след нощ, и усещането как тъмнината напредва към него и го поглъща, сладката наслада в устата си, когато се спускаше отгоре им. Грей беше и не беше Грей, Нула беше и не беше Нула, беше навсякъде и никъде. Изправи се и застана с лице към стъклото.
Време е.
Странно, мина през ума на Грей. Не беше странно като за смях, ами странно като чудно, цялото понятие за времето. Мислеше го за едно, а се оказа съвсем различно. Не течеше в линия, ами в кръг, имаше и още: беше кръг от кръгове от кръгове, всеки се наслагваше над другия, така че всеки миг се оказваше в съседство с всеки друг миг едновременно. И щом човек го осъзнаеше, вече не можеше да го забрави. Както и сега — начинът, по който виждаше събития, на които сякаш им предстои да се случат, сякаш вече са се случили, защото в определен смисъл вече са се случили.
Отвори помещението за обеззаразяване. Защитното му облекло унило висеше на стената. Трябваше да затвори първата врата, за да отвори втората, втората, за да отвори третата, но никъде не се казваше, че трябва да облече облеклото, или че трябва да е сам.
Втората врата, Грей.
Влезе във вътрешната кабина. Над главата му стоеше кранът на душа като някакво чудовищно цвете. Камерата го наблюдаваше, но от другата страна нямаше никой, знаеше го. А вече чуваше и други гласове, не само този на Нула, който познаваше и останалите.
Третата врата, Грей.
Изпитваше такова щастие, помисли си. Такова облекчение. Освобождаването. Отърсването и отдалечаването. Усещаше го как се случва ден след ден, добрият Грей и лошият Грей се сливаха, образуваха ново създание, неизбежно беше. Следващият нов Грей, онзи, който можеше да прощава.
Прощавам ти, Грей.
Завъртя широката дръжка. Вратата се отвори. Нула се разгъна пред него в мрака. Грей чувстваше дъха му на лицето си, на очите си и устата си и на брадичката си, чувстваше пулсиращото му сърце. Грей си спомни за баща си, на снега. Ридаеше, ридаеше от щастие, ридаеше от ужас, ридаеше, ридаеше, ридаеше, а когато Нула откри уязвимото място на врата му, там, където кръвта пулсираше, най-накрая разбра загадката на десетия заек.
Десетият заек беше той самият.
Четиринайсет
Стана бързо. За трийсет и две минути един свят загина и се роди друг.
— Какво каза? — каза Ричардс и после го чу. И двамата го чуха: воят на сирените. Алармата, която никога не биваше да звъни, страховит атонален вой, който така отекваше из открития двор, сякаш идваше от всички страни едновременно.
Пробив в сигурността. Отделенията с обектите, ниво 4.
Ричардс се извърна светкавично, насочил поглед към Хижата. Мълниеносно решение: обърна се, за да насочи оръжието си към мястото, където стоеше Дойл.
Дойл беше изчезнал.
Проклятие, помисли си, а после го изрече:
— Проклятие!
Вече гонеше двама. Бързо огледа паркинга с надеждата да го зърне и да стреля. Навсякъде беше осветено, лампите заливаха двора с остра, изкуствена светлина, силна като дневната. Дочу шум откъм бараките, тичаха войници.