Проходът

Стигна до открито пространство. Път. Отляво, на по-малко от двеста метра, беше бараката на охраната, окъпана в светъл ореол. Отдясно пътят свиваше в дърветата и се спускаше рязко. Някъде от ниското се чуваше шум от река.

Нищо в това място не разкриваше значението си за нея; въпреки това тя знаеше да чака. Спусна се и се прилепи по корем към земята. Войниците бяха зад нея, на петдесет метра, четирийсет, трийсет.

Чу приглушения шум от двигател, който работеше трудно, мощността му намаля, когато шофьорът мина на по-ниска предавка за последния отрязък от изкачването. Светлината и шумът му бавно се насочиха към нея. Приклекна, когато фаровете му осветиха билото на височината. Някакъв военен камион. Силата на шума от него отново се промени, защото шофьорът отново смени предавката и започна да набира скорост.

Сега?

И гласът също каза: Сега.

Изправи се и се затича с всички сили, устремена към задната част на камиона. Широка броня и над нея обширно място за товари, прикрито от веещи се платнища. За миг изглеждаше така, сякаш тя се движи прекалено мудно, че камионът ще отмине, но набрала скорост, тя се улови за него. Ръцете ѝ откриха отвора на бронята, вдигна единия си бос крак, а после и другия. Лейси Антоанет Кудото полетя, издигна се във въздуха, прехвърли се и се претърколи в камиона.

Главата ѝ се удари глухо в пода на ремаркето.

Кутии. Камионът беше пълен с кутии.

Пропълзя до предната част, до задната стена на кабината. Камионът забави отново, понеже се приближаваше към бараката на охраната. Лейси затаи дъх. Каквото имаше да се случва, щеше да се случи сега. Нищо не можеше да стори.