Проходът

Може би Полсън е сънувал. Може пък всички да сънуваха.

През последните дни, ако Ричардс изобщо сънуваше, то той сънуваше монахините. По отношение на този случай имаше известни угризения. Някога в миналото, което беше толкова отдавна, че приличаше на съвсем друг живот, беше посещавал католическо училище. Шайка спаружени дърти кучки, които обичаха да шамаросват и удрят, но той хранеше уважение към тях, те знаеха какво говорят и изпълняваха казаното от тях. Така че разстрелът на монахини не беше по правилата. Повечето от тях ги сполетя в съня им. Но една се събуди. Отвори очи и му даде да разбере, че го е очаквала. Вече беше приключил с две, тя беше третата. Отвори очи в леглото и на бледата светлина от прозореца видя, че не е някоя спаружена старица, ами млада и на вид много прилична. После затвори очи и измърмори нещо, молитва вероятно, а Ричардс я застреля през възглавница.

Една от монахините му се губеше. Лейси Антоанет Кудото, откачалката. Прочете заключението на психиатъра от диоцеза. Никой нямаше да се хване на историята ѝ, а пък ако някой се хванеше, веригата се късаше в западна Оклахома с куп трупове, застреляни от негодяи агенти на ФБР, и десетгодишен шевролет, който, за да се събере цял, трябваха хиляда години пощене с пинсетки.

Въпреки всичко, след убийството на онази монахиня нещо го тормозеше.

Ричардс седеше в офиса си, наблюдаваше охранителните екрани. Времето на екрана показваше 22:26. Чистачите влизаха и излизаха от изолатора с кафези със зайци, но никой не ги ядеше. Постенето беше започнало с Нула, но след появата на Картър се беше разпространило, ден или два по-късно. Загадка си беше, но във всеки случай, ако Специални оръжия спазят процедурите си, пръчките скоро щяха да лапат наред. По това време Ричардс се надяваше да лови риба на леда в залива Хъдсън или да разрива сняг за иглу.