Зодия убиец [bg]

— Чух те вече. Попитах те къде о… — Той внезапно млъкна, щом схвана смисъла на думите й.

— Брук идва с мен.

Той стана. Ръстът му винаги й беше действал заплашително. И сега се изплаши.

— Значи плъховете напуска потъващия кораб. — Гласът му беше тих, но заплашителен. — Само две седмици преди изборите.

Тя остана на мястото, макар позата й да издаваше страх.

— Няма да кажем нищо на медиите — отвърна тя почти шепнешком. — Ще се появим с теб по време на кампанията.

Той кимна и се приближи още.

— О, ще бъдеш на кампанията и още как. Защото няма да си тръгнеш. Нито сега, нито когато и да било.

— Напротив, ние ще…

Бюканън усети как злъчта заседна като буца в гърлото му. Ръката му я сграбчи за гърлото, прекъсвайки думите й. Беше приятно да я накара да замълчи. И беше правилното нещо. Приближи се още повече, все още стискайки я за гърлото, и силно блъсна главата й в стената зад нея. Викът й беше заглушен, тъй като той притискаше трахеята й. Наведе се на сантиметри от лицето й, за да може тя да почувства диханието му, и добави:

— Ти не струваш и пукната пара. Разбра ли? Пукната пара. И въпреки това аз останах с теб. Всеки мъж с малко мозък в главата си на мое място би те захвърлил на пътя още в началото, но аз не го сторих. Примирявах се с твоята безполезност и с увяхващата ти хубост, с твоята слабост. Правех го от съжаление. А сега, след всичко, което изтърпях от теб, ти искаш да ме напуснеш?

Тя кимна, въпреки че продължаваше да я стиска за врата.

— Напускам те — каза задавено.

Той я удари силно по бузата. Би я ударил с юмрук, но тя му трябваше за кампанията. Зачервеното място можеше да се прикрие с грим, синините и сцепените устни — не. Ах, само как копнееше да й хвърли един хубав бой, какъвто тя заслужаваше. Да й счупи носа, за да й покаже кой командва парада. Може би след изборите щеше да го направи.

За негова изненада Катрин се извъртя и се изскубна от потната му ръка.

— Напускам те! — извика тя, скочи на крака и понечи да изтича през вратата.

Той я сграбчи за косата и я издърпа назад. Яростта взе връх и той престана да мисли за следите по лицето й. Тласна я с всичка сила към стената и тя се удари с главата. Чу как изпука черепът й. Усещането беше приятно. Хвана я за раменете, завъртя я към себе си и с юмрук я удари в корема. Тя се преви на две, падна на колене и отчаяно се опита да си поеме въздух.

Той коленичи до нея, отново се надвеси на сантиметри от лицето й, тонът му беше равен:

— Ти няма да ме напуснеш — бавно изрече. — Разбра ли ме добре?

Тя поклати глава, все още жадно поемайки въздух.

— Напротив — отвърна тя и отново вдиша дълбоко. — Напускам те. Отивам си.