Каменно сърце [bg]

На лицето ѝ се появи решително изражение.

— Ще трябва да ми дадеш коня си.

— Фин, — въздъхнах аз, — да ти дам коня си е все едно да ти дам ръката си. Всъщност по-лесно ще бъде да ти дам ръката си. Така че ще трябва да се примириш с двете.

— Ръце?

Завъртях очи.

— С мен и коня, умнице. — Подсвирнах тихо през зъби. Синият жребец вдигна глава от кървавата си паша и изтопурка към мен. — Предполагам, че ще трябва да се върна с теб. След като изгуби Конал, едва ли ще се притесниш да ме видиш как поемам последния си дъх. Скачай. — Помогнах ѝ да се качи на коня и той изпръхтя. Тъмната му муцуна бе окървавена край ноздрите. Цвиленето му наподобяваше развълнуван смях.

Хванал юздите му с ръка, аз се спрях и погледнах към пътеката от мъртви, изгорели храсти под гранитната скала.

Отидох колебливо до нея, клекнах и вдигнах главата на ламира за тънката коса. Отнесох я до безразличния жребец, привързах редките кичури към черната му грива така, че ухилената глава да се блъска в шията му. Вцепенена от отвращение, Фин се втренчи в мъртвите му очи, докато се мятах на коня зад нея.

— Шона — извиках аз.

Шона надигна глава и ме погледна със студени очи.

— Махай се оттук. Отведи ги в Брокентор. Ще се върнем на разсъмване, ако изобщо се върнем. — Забих пети в хрилете на жребеца и той подскочи напред, размахвайки копита над каменистата земя. Брандир не изоставаше от него.

Отрязаната глава се удари в коляното ми, без да спира да се хили. Не се удържах и я погледнах, и точно тогава някакво размазано бяло петно привлече погледа ми. До Брандир тичаше бялата вълчица; на муцунката ѝ имаше белег като изгорено с киселина, а в кехлибарените ѝ очи проблясваше омраза.