Търсим космически цивилизации

Отначало съветските астрономи работеха едновременно в Горки, Мурманск, Крим и Усурийск. През зимата на 1971–1972 г. „небесната служба“ улови странни блясъци, траещи 1–2 минути. За 24 часа бяха отбелязани 20 такива блясъка. През 1972 г. към четирите станции на сушата се присъедини и изследователският кораб „Академик Курчатов“, плуващ из Атлантическия океан. По-късно всички радиотелескопи засичаха в едно и също време редица странни сигнали на сантиметрови и дециметрови вълни. Беше ясно, че това не е някакво местно смущение. Обаче приборите улавяха излъчването само през деня. Троицки направи следния извод: „Според нас сигналите възникват под влияние на слънчевата активност. Очевидно това е нов, непознат досега вид радиоизлъчване, чийто източник се намира някъде извън границите на земната атмосфера.“ По-нататъшните изследвания потвърдиха предположението. Гор-киевските специалисти смятат, че сигналите ще подпомогнат проследяването на 11-годишния цикъл на слънчевата дейност, Или — вместо глас на чужди развити същества — ново научно откритие — най-доброто доказателство, че и усилието, приличащо на фантазия, може да има резултати, интересни за друга област на науката.

„Около Земята обикаля автоматичен пратеник на цивилизация от двойната звезда епсилон па съзвездието Пастир, която е отдалечена от нас на 103 светлинни години“ — тези изводи на шотландския астроном Дънкан Лънан обиколиха през 1973 г. целия световен печат. Така Лънан се опита да обясни странните забавяния на радиоехото, които специалистите регистрираха в края на 20-те години.

Първото съобщение за необяснимото радиоехо е било публикувано през 1927 г. от американците А. X. Тейлър и Л. К. Юнг. Както е известно, йоносферата (част от атмосферата, която се намира на височина от 80 до 800 км над земната повърхност) отразява дългите, средните и някои от късите вълни. Поведението на йоносферата е важно за радиопредаванията. Някои от радиосигналите, изпращани от Тейлър и Юнг, се връщали с такова закъснение, че „природните огледала“, от които са се отразили, би трябвало да се намират на височина от 2900 до 10 000 км. Според днешните познания в този слой се намира Ван Алъновата зона на излъчване. Нейното съществуване обяснява съвсем естествено възникването на ехото.

През декември 1927 г. се срещнали проф. Карл Стьорнерот Осло и холандският инженер Халс. По повод странните резултати на двамата американци Халс казал, че и той е бил свидетел на същото явление. Работел в експерименталната станция на фирмата „Филипс“ в Айндховен и закъсненията, които регистрирал, траели три секунди. Това би отговаряло на пътя на радиолъчите от Земята до Луната и обратно. Стьорнер не бил съгласен. Според него ехото се губело поради дейността на електроните в електромагнитното поле на Земята. Накрая двамата се уговорили да си сътрудничат. Холандската станция трябвало да изпраща и приема вълни, а норвежката — само да приема. Благодарение на разстоянието между двата пункта било твърде вероятно загадката да бъде обяснена по-лесно. През есента на 1928 г. започнала серията експерименти. Б. Ван дер Пол изпращал от Айндховен сигнали в интервал от 20 секунди. На 11 октомври Халс регистрирал едно трисекундно закъснение на вълна 31,4 м. Тогава Стьорнер не могъл да определи точно ехото, но въпреки това то показало закъснение от 3 до 15 сек. Той веднага изпратил телеграма в Айндховен с молба да се повтори целият експеримент. Още същата вечер холандците излъчили отново цялата серия от сигнали: три точки на всеки 30 секунди. Резултатът бил повече от странен. Сигналите се връщали със следното закъснение: 8, 11, 15, 8, 13, 3, 8, 8, 8, 12, 15, 13, 8, 8 сек. В два от случаите сигналът от ехото бил два пъти по-силен. Експериментите продължили и през следващите месеци. И пак се получавало ехо. Но причините не могли да се изяснят.