Подвижни образи
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подвижни образи». Краткое содержание книги:
Но каква е мрачната тайна на хълма Света гора?
Когато смразяващо чуждите клишета на илюзорния свят проникват на Диска, първите местни филмови звезди трябва да открият отговора…
ВЪЛНУВАЙТЕ СЕ заедно с Виктор Тугелбенд („Не може да пее. Не може да танцува. Горе-долу знае как се държи меч.“) и Тида Уидъл („Идвам от градче, за което сигурно не си и чувал…“), които се борят със силите на злото и на филмовата реклама…
ПИЩЕТЕ, когато Гаспод, Кучето — чудо, почти успява да спаси света…
ЯЖТЕ ПУКАНКИ, докато присъствате на заснемането на „Издухани“, най-чудатия филм за гражданската война, създаван някога… Страстна сага на фона на един обезумял свят! Тя ще ви смае! С хиляда слона! („А защо не се отбиете след това в «Къщата на ребърцата» на Харга, за да опитате най-доброто от международната кухня? Само на две минути от тази книга…“)
Чичото и племенникът гледаха опулени катерещата се Твар. Чудовището не бързаше, понякога се налагаше да натика надаващия вопли Библиотекар в цепнатина, за да намери къде да се хване. Все пак напредваше към върха.
— О, да! — задъхано шепнеше Сол. — Да! Каква сцена! Същинско кино!
— Гигантска жена се изкачва по грамадно здание с пищящо човекоподобно в ръка — въздъхна Диблър. — И ние дори не им плащаме надници за това!
— Ъхъ — изсумтя племенникът.
— Ъхъ… — добави чичото, но в гласа му прозвуча колебание.
Сол се натъжи.
— Ъхъ… — повтори. — Но…
— Знам какво те мъчи — проточи Диблър.
— Това е… Тоест страхотно е, няма спор, обаче… Не мога да не си помисля, че…
— Да. Нещо не е наред — категорично натърти чичото.
— Не в този смисъл! — припряно възрази племенникът. — Не че не е наред, просто липсва…
Не можа да намери думата.
Въздъхна. Диблър също въздъхна.
Изтрещя гръмотевица.
И от небето връхлетя метла, възседната от двама виещи магьосници.
Виктор отвори вратата в основата на Кулата.
Вътре беше тъмно, чуваше как капките падат от високия таван.
Говореше се, че Кулата на Занаята била най-древната постройка на Диска. Наистина внушаваше това впечатление. Отдавна не я използваха за нищо и дъските на вътрешните етажи бяха изгнили. Оставаше само стълбата.
Спирала, състояща се от грамадни плочи, втъкнати в кръглата стена. Някои липсваха. Изкачването беше опасно дори на ярка светлина.
А в мрака… безнадеждно.
Вратата зад него се отвори и нахълта Джинджър, повлякла майстора на ръчката.
— Е, какво чакаш? Побързай, трябва да спасиш горката маймунка.
— Човекоподобно… — разсеяно отрони Виктор.
— Все тая.
— Твърде тъмно е — промърмори той.
— Във филмите никога не е твърде тъмно — заяви момичето. — Мисли си за това.
Тя сръга Техничаря, който я подкрепи припряно:
— Права е. Във филмите не може да е тъмно. Така повелява логиката. Необходима ти е достатъчно светлина, за да виждаш тъмнината.
Виктор впери поглед в здрача и пак се озърна към Джинджър.
— Слушай внимателно! Ако… ако нещо не потръгне, обясни на магьосниците за… знаеш за какво. Онази зала. Тварите ще се опитат да нахълтат и през нея.
— Няма да се върна там! — Избоботи гръмотевица. — Размърдай се, де! — изкрещя пребледнялата Джинджър. — Осветление! Снимачна кутия! И така нататък!
Виктор стисна зъби и се втурна. Имаше светлина, колкото да придаде очертания на мрака. Той скачаше от стъпало на стъпало, а магията на Света гора дуднеше в главата му.
„Необходима ти е достатъчно светлина, за да виждаш тъмнината…“
Вече се влачеше нагоре.
— А в Света гора силите ми никога не свършват…
Така стигна до следващия завой.
— И в Света гора винаги успявам в последния миг! — извика свирепо, облегна се на стената и си пое дъх.
— Винаги в последния миг… — смънка и пак затича нагоре.
Каменните плочи минаваха под краката му като насън, като кадри, процеждащи се през тракаща снимачна кутия.
Щеше да се появи в последния миг. Хиляди хора знаеха това.
Ако героите не изскачат отнякъде в последните мигове, какъв смисъл има всичко? И…
Пред крака му нямаше стъпало.
Другият му крак вече се отблъскваше от предишното.
Вложи каквато енергия му оставаше в изопналия сухожилията тласък, усети как пръстите на предния му крак се удариха в ръба на по-горното стъпало и пак скочи, иначе щеше да си потроши крака.
— Смахната история…
Тичаше нагоре и се взираше с надеждата да открие пролуките в стълбата.
— Винаги в последния миг…
Това не означаваше ли, че може да поспре и да отдъхне замалко? Въпреки всичко ще успее в последния миг…
Не. Длъжен беше да играе честно.
Пак липсваше стъпало.
Позяпа тъпо празнината.
По цялата стълба догоре…
Съсредоточи се за миг и стъпи върху нищото, което за частица от секундата се превърна в плоча, колкото Виктор да скочи върху следващата.
Ухили се в мрака и зъбите му заискриха мимолетно.
Нищо, породено от магията на Света гора, не съществуваше дълго.
Но можеше да го запази колкото е необходимо.
Ура за Света гора!
Нещото трепкаше по-бавно. Твърде за кратко оставаше великанска версия на Джинджър, през повечето време напомняше за помийна яма до работилница за препариране на животни. Издърпа мокрото си туловище над ръба на Кулата и се просна на плоския връх. Въздухът свистеше в дихателните му тръби. Под пипалата му камъните се надробяваха, а магията се изцеждаше, избутана от неутолимия апетит на Времето.
Нещото беше объркано. Защо не идваха останалите? Озова се само и преследвано в това непознато място…