По заповед на президента

Наричаха се „petechia“, научно наименование за петна от подкожни кръвоизливи, които съвсем ясно се виждаха по светлата и северноевропейска кожа. Добре, че тези монахини не използваха огледала — смятани за суета в тяхната религиозна вселена и още едно нещо, достойно за възхищението на Мауди, макар че не го разбираше съвсем. Беше по-добре да не вижда червените петна по лицето си. Сами по себе си бяха грозни, но по-лошото бе, че бяха предвестници на смъртта.

Сега температурата й беше 40.2 и щеше да е още по-висока, ако го нямаше леда под мишниците и зад врата й. Очите й гледаха апатично, тялото й бе отпуснато от изтощение. Това бяха симптоми за много болести, но петната му подсказваха, че има вътрешен кръвоизлив. Еболата спадаше към треските, придружени от кръвоизливи, група от болести, които разрушаваха тъканите на най-ниско равнище и позволяваха на кръвта да изтича от цялото тяло, което можеше да доведе единствено до спиране на сърцето поради недостатъчен обем на кръвта. Това беше убийственият механизъм, макар че на медицинския свят все още му предстоеше да разбере каква е причината. Процесът вече не можеше да се спре. Около двайсет процента от жертвите оцеляваха — имунната им система някак си успяваше да се организира и да победи вируса нашественик. Но никой не знаеше как става така.

Той докосна китката й, за да премери пулса, и дори през ръкавиците си усети колко гореща, суха и… отпусната е кожата й. Медицинският термин за състоянието беше системна некроза. Тялото вече започваше да умира. Може би първо черният дроб. Поради някаква причина — неясна — еболата проявяваше смъртоносно влечение към този орган. Дори оцелелите впоследствие страдаха от хронично чернодробно увреждане. Човек обаче не успяваше да живее достатъчно дълго, за да умре от това, защото умираха всички органи, някои по-бързо от другите, но скоро всички.