По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
— Какво ще кажете за една поправка?
— Каква? — подозрително го погледна Уестън.
— Вече имаме нов министър на финансите — Джордж Уинстън.
— Мултимилиардерът ли?
Райън обърна първата страница.
— Е, можех да избера някой безделник от която и да е пейка в парка, но си помислих, че не е лоша идея да имаме човек, който познава финансовите пазари.
— Ние ги наричаме „бездомници“, Джак — отбеляза Арни.
— Или пък можех да избера учен, но Бъз Фидлър би бил единственият, на когото щях да се доверя. — Споменът накара Джак тъжно да се замисли. Фидлър беше изключителен учен, човек, който знаеше какво не знае. По дяволите. — Така е добре, госпожо Уестън. Та какъв казахте, че съм бил?
— Различен. Доста пъти ви го казах.
12.
ПРЕДСТАВЯНЕ
Беше вечерял леко и не бе обърнал почти никакво внимание на семейството си, докато четеше и препрочиташе речта си. Беше направил с молив няколко поправки, дребни езикови корекции, срещу които Кали не възрази и които самата тя дооформи. Речта се предаваше по електронен път до секретарската стая в Овалния кабинет. Кали беше писателка, не машинописка, а президентските секретарки можеха да пишат със скорост, която накара Райън да ахне. Когато всичко бе готово, отпечатаха едно копие на хартия, което президентът да държи в ръце, докато друга версия щеше да тече на екрана на монитора пред него. Кали Уестън остана, за да се увери, че и двете версии са абсолютно еднакви. Беше се случвало да ги променят в последния момент, но Уестън знаеше за това и пазеше работата си като лъвица новородените си лъвчета. Но очаквано страшната част дойде от ван Дам.
— Джак, това е най-важната реч в живота ти. Просто се отпусни и го направи.
— Добре, Арни. — Шефът на персонала беше треньор, който никога не бе играл играта наистина и колкото и добър специалист да беше, просто не знаеше какво е да излезеш на открито под вражеския обстрел.
Приготвяха камерите: основна и резервна, като втората не се използваше почти никога, но и двете имаха текстови монитор. Пламтящите телевизионни прожектори бяха на местата си и докато траеше речта, президентът щеше да се очертава на фона на прозорците в кабинета си като елен върху планински хребет, още едно нещо, за което да се тревожат хората от Службата за сигурност, макар да се доверяваха на стъклата, които можеха да издържат на стрелба с картечница .50-и калибър. Всички членове на телевизионните екипи бяха известни на охраната, която въпреки това ги беше претърсила, както и апаратурата. Всички знаеха какво предстои. Бяха съобщили по вечерните информационни емисии. За всички това бе рутинна процедура, освен за президента, разбира се, за когото тя беше съвсем нова и смътно ужасяваща.
Беше очаквал да му позвънят, но не и в този час. Само малцина имаха номера на клетъчния му телефон. Бе прекалено опасно да има истински номер за истински жичен апарат. Мосад продължаваше да кара хората да изчезват. Новопостигнатият мир в Средния изток не беше променил това положение, а те наистина имаха причина да не го обичат. Проявяваха особено умение в убийствата на колеги по клетъчния им телефон, като първо обездействаха апарата чрез електронен сигнал, а после го заменяха със Същия, само че с… десет грама бризантен взрив. Последното телефонно обаждане, или поне така се говореше, идваше от шефа на Мосад: „Здравейте, тук е Ави бен Якоб. Слушайте внимателно, приятелю.“ В този момент евреинът натискаше бутона #. Хитър номер, но можеше да се изпълни само веднъж.
Мелодичният звън го накара да отвори очи с проклятие. Беше си легнал само преди час.
— Да.
— Обади се на Йосиф. — И връзката прекъсна. Като допълнителна предохранителна мярка, съобщението бе препредадено на няколко пъти между различни хора и беше прекалено кратко, за да даде някаква възможност на факирите от електронното разузнаване на служба на многобройните му врагове. Последната мярка беше още по-хитра. Той незабавно набра номера на друг клетъчен телефон и повтори току-що чутото съобщение. Врагът, които можеше да го засече чрез клетъчните честоти, навярно щеше да го вземе за поредното звено във веригата. А може би нямаше. Шпионските игри, които човек трябваше да играе в съвременната епоха, бяха наистина досадни и никога не можеше да се разбере кои са подействали и кои не — докато човек не умреше от естествена смърт, а едва ли си струваше да чака това.
Като продължаваше да сумти, той стана, облече се и излезе. Колата му го очакваше. Третият номер беше на шофьора му. Заедно с двама телохранители той отиде в сигурно скривалище, обикновена, неподозрителна къща на безопасно място. Израел може и да бе сключил мир, дори ООП може да се беше превърнала в част от демократично избрания режим — напълно ли бе полудял светът? — но Бейрут продължаваше да е място, където можеха да действат всякакви хора. Светеше съответният сигнал — точно определена последователност от запалени и тъмни прозорци — който показваше, че за него е безопасно да излезе от колата и да влезе в сградата. Или поне така щеше да разбере след около трийсет секунди. Прекалено му се спеше, за да се вълнува. Страхът става отегчителен, след като си се боял през целия си живот.