Войната на завоевателите
- Автор: Зан Тимъти
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Войната на завоевателите». Краткое содержание книги:
Сякаш това бе сигналът, който очакваха всички, защото почти едновременно останалите кораби на завоевателите откриха огън и в продължение на няколко ужасяващи минути чернотата на космоса се озаряваше от смъртоносните пожарища на подпалените йикромански кораби. Към първата група щурмуващи йикромански кораби се присъедини втора, после трета и четвърта. Лазерните оръжия на завоевателите следваха систематично това движение, без да пропускат нито една цел.
И после, също толкова бързо, колкото бе започнало, всичко приключи с угасването на последната килватерна следа.
Върховният командир Прм-жевев примлясна объркано с език, взрян в мониторите.
— Сигурни ли сте? — попита той старейшините, които витаеха като облак над него.
— Няма никакво съмнение, Върховни командире — отвърна един от тях. — Това е всичко, което открихме в пределите на нашия обсег.
Появи се друг старейшина, който се присъедини към групата.
— „Какво става? — попита той. — Докладвайте, Върховен командир Прм-жевев“.
Прм-жевев изплези обидено език. Беше забравил какво е да си от тази страна на комуникационната линия и да губиш безценно време, докато описваш ситуацията.
— Току-що отбихме една атака, в която участваха предимно дребнокалибрени съдове — рече той. — Съвсем малки, почти невъоръжени. Районът гъмжи от такива и всичките са оборудвани с подобно оръжие.
Старейшината кимна и изчезна.
— Проверете отново целия регион — нареди Прм-жевев на останалите старейшини. — Предайте на останалите кораби да се разпръснат малко. Честно казано, не виждам никакъв смисъл в това, което става.
Първият старейшина се появи отново.
— Говорител Цвв-панав: „Какво чакате? Унищожете ги и започнете наземна атака!“
Прм-жевев щракна ядно с език. Типичният стил на говорителя на Дхаа’рр: не се налагаше дори да му предават чие е изказването.
— Чакам, говорителю, защото тези кораби със сигурност не принадлежат на хората-завоеватели, които предполагахме, че ще срещнем тук — каза той натъртено. — Нямам никакво намерение да изпепеля цял един свят само за да потренирам мерачите си.
Старейшината кимна и изчезна.
— Върховни командире? — обади се един от войниците в командната зала. — Получихме съобщения по директната линия с другите кораби. Командирите им искат да знаят кога ще започне атаката.
— Когато дам заповед — изръмжа Прм-жевев. — Дотогава да се води само отбранителен бой.
Старейшината се върна.
— Говорителят Цвв-панав: „Вашите принципи заслужават възхищение, Върховни командире. Но не и по време на война. Ако хората-завоеватели са подготвили клопка, вие просто действате според техните очаквания“.
Изникна още един старейшина.
— Върховният вожд: „Проверихте ли дали на повърхността, или от другата страна на планетата, не ви дебнат още кораби?“
— Прегледахме повърхността на планетата с най-мощните телескопи, но не открихме нищо — отвърна Прм-жевев, решил, че бележката на говорителя Цвв-панав не заслужава отговор. — Що се отнася до наличието на евентуални сили отвъд хоризонта, оставих част от корабите назад и встрани, откъдето да следят за флангови удари.
Старейшината изчезна.
— Приближава се нова група кораби, Върховни командире — извика един от войниците.
— Отблъснете и тази атака — нареди Прм-жевев.
— Подчинявам се.
Върховният командир въздъхна. Не му оставаше нищо друго, освен да наблюдава. И да се опита да определи какво точно става.
Арик преглътна мъчително. Едва сега забеляза, че е вкопчил пръсти в предпазните колани.
— Те нямат никакъв шанс — прошепна той. — Никакъв шанс.
— Лоша работа — съгласи се Дашка. — Само с тези жалки оръдия ли разполагат?
Арик въздъхна. Корабите на завоевателите не помръдваха от местата си — изчакваха с арогантно търпение йикроманците да решат кои от тях ще са следващите жертви.
— Не — каза той и се опита да се отърси от вцепенението си. — Всъщност разполагат с известно количество ракети „Деткнел XII“ космос-космос и ограничен брой сто и десет милиметрови севкоордски оръдия. От модификацията, която правеха на Надежда.
— Доколкото си спомням — обади се Дашка, — навремето, когато за пръв път се срещнахме с тях, имаха някои доста опасни нещица. Дано са запазили поне едно-две от тях.