На другата сутрин се събуждам още в шест. Добре де, знам, че е смешно и патетично да се вълнувам така, но истината е, че се чувствам като малко дете на Коледа (и за да бъда съвсем откровена — като себе си на Коледа).
Лежа в леглото и си повтарям, че трябва да се държа като улегнал зрял човек, да не подскачам от нетърпение и просто да престана да мисля все за това… Но не мога да устоя. Непрекъснато си представям купищата вестници по хилядите вестникарски щандове в цялата страна. Представям си как вестникарчетата оставят пред вратите на милиони домове по един брой на „Дейли Уорлд“. И как всички тези хора прелистват вестника си все още полусънено и се питат какви ли са днешните новини.
И какво прочитат?
Прочитат моето име! Ребека Блумууд! Отпечатано черно на бяло в „Дейли Уорлд“! Първият ми материал във вестник от национално значение! „От Ребека Блумууд.“ Страхотно звучи, нали? „От Ребека Блумууд.“
Знам, че материалът ми ще излезе в днешния брой, защото Ерик Форман ми се обади късно вчера следобед, за да ми каже, че главният редактор много го харесал. И че ще го пуснат на цветна страница — което означава не само че снимката на Дженис и Мартин ще е цветна, но и че на материала се отделя по-специално място, като на нещо наистина значимо. Все още ми е трудно да повярвам! Моя статия в „Дейли Уорлд“!
Изведнъж ми хрумва, че в същия този момент, докато си лежа най-спокойничко в леглото, в магазинчето за вестници и списания, което е в началото на търговската улица, точно зад ъгъла, вече са отрупани купища „Дейли Уорлд“ — хиляди току-що отпечатани, все още неразлистени броеве. И магазинчето отваря в… в колко отваряше? В шест, струва ми се. А сега вече е шест и пет. Тоест, теоретично погледнато, мога още сега да отида и да си купя един брой, ако искам. Ставам, намъквам някакви дрехи, отивам и си купувам един „Дейли Уорлд“.
Не че ще го направя, естествено. Не съм чак толкова отчаяно суетна, че да търча до вестникарското магазинче още щом го отворят, само и само за да си видя името във вестника. Така де, за каква ме мислите?! Ще мина оттам, като изляза по-късно — някъде към обяд, — ще взема нехайно един брой „Дейли Уорлд“, ще го попрелистя небрежно и това е. Дори може и да не си го купя. Искам да кажа… да не би пък това да е първият ми авторски материал във вестник? Чудо голямо. Не си струва да откачам от вълнение, нали така?
Ей сегичка ще се обърна на другата страна и ще заспя отново. Не мога да си обясня защо изобщо се ококорих толкова рано? Сигурно чуруликането на птиците навън ме е събудило. Хммм… затвори очи, намести възглавницата, мисли за нещо друго… Какво ли да си направя за закуска, като стана?
Добре де, ама аз никога не съм си виждала името в „Дейли Уорлд“, нали така? Никога преди не съм писала за вестник от национално значение.
О, Боже, ще се побъркам! Не мога да чакам нито миг повече. Трябва да видя вестника.
Скачам от леглото, намъквам някакви дрехи и слизам на пръсти по стълбите. Когато затварям входната врата зад гърба си, се чувствам точно като момичето, което напуска дома си… от онази песен на „Бийтълс“, нали се сещате? Навън въздухът е кристалносвеж. Улицата е пуста и тиха. Господи, колко е приятно да станеш рано! Защо ли не ставам по-често в шест сутринта? Би трябвало да го правя всеки ден. Енергична разходка преди закуска — като хората в Ню Йорк. За нула време изгаряш сумати калории, после се прибираш за здравословна и тонизираща закуска от мюсли и прясно изстискан портокалов сок. Върхът! Решено, това ще е новият ми дневен режим!
