Шестият

— Извинявай, забравих — направи нов опит да се усмихне той. — Ще отскоча до кабинета си да свърша малко работа.

Отиде в спалнята, захвърли на пода сакото си за две хиляди долара, разхлаби вратовръзката за три стотачки и си наля два пръста питие от мини бара. После погледна към потъмнялото небе зад прозореца. Есента беше влязла в правата си. Ниските температури и лошото време усилваха депресията му.

Просторната спалня бе проектирана от човек, когото светът познаваше само с едно име, а лицето му не слизаше от кориците на списанията, които Бънтинг никога не четеше. Всичко беше елегантно и точно на мястото си, всичко блестеше от чистота. Целият му дом беше такъв — истински образец на вътрешно архитектурен дизайн. Но поради работата си никога нямаше да се появи в никое списание просто защото шефовете на разузнаването предпочитаха техните лакеи да водят незабележим живот, а не да размахват пачки в тлъстите си ръце.

В отлично подредената му библиотека присъстваха прекрасни издания с кожени подвързии, повечето от тях първи копия на световноизвестни писатели от близкото минало с лични автографи. Поне така беше чувал. Дизайнерът с едно име и съпругата му ги бяха купили накуп, но Бънтинг дори не ги беше прелистил. Нямаше време за това, а и не беше любител на романите. Ежедневието му се подчиняваше на студените и грозни факти.

Той слезе на долния етаж и се насочи към кабинета си. Работи около час, но не успя да се съсредоточи. В крайна сметка се отказа, изключи компютъра и се качи обратно в спалнята, където жена му вече си обличаше вечерния тоалет.

— Можеш да дойдеш с мен — подхвърли тя. — Ще ти уредя място, нали съм член на борда.

— Благодаря, но съм много уморен. Може би друг път.

Тя се завъртя, вдигна косата си и посочи ципа на роклята си.

— Ще ми помогнеш ли, скъпи?

Очите му се плъзнаха надолу. Ръката му неволно погали заоблените й задни части.

— Нали каза, че си уморен? — укорително подхвърли тя.

— Казах го, преди да те видя гола.

— Господи, Питър! Избрал си най-неподходящото време!

— Знам — въздъхна той, дръпна ципа и погали голите й рамене.

Тя потръпна, обърна се с лице към него и се усмихна.

— Довечера ще се върна рано. Тогава можем да си поиграем. Още повече че съвсем наскоро си купих ново бельо.

— Ще те чакам — отвърна той, забравил за гибелта на хората около себе си, за професионалния си провал и за реалната опасност сам да бъде застигнат от насилствена смърт. Размити в представата за наистина чудесния му личен живот, тези мисли му причиниха внезапен световъртеж.

Тя го целуна по бузата.

— Леон ще ме закара и ще изчака да ме върне обратно. Разбира се, ако нямаш нужда от колата.

— Не, няма да излизам. Ще се видим по-късно, скъпа.

Тя се насочи към вратата. На четирийсет и шест, съпругата му все още изглеждаше страхотно. Бяха женени от седемнайсет години, но тя продължаваше да го вълнува както в началото.