Смърт във Виена
- Автор: Сильва Дэниел
- Серия: Габриел Алон #4
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Атанасов
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «Смърт във Виена». Краткое содержание книги:
— Запалете фаровете — каза Бекер — и бодигардът ще ви пусне.
Мордекай направи, както му бе казано. Няколко напрегнати секунди портата не помръдна, после се чу остро метално изщракване, последвано от бръмчене на задействан механизъм. Докато тя бавно се отваряше, на предната врата на къщата се появи бодигардът на Радек, а ярката светлина на един полилей блесна около главата и раменете му като ореол. Мордекай изчака, докато портата се отвори докрай, преди да навлезе в малката, извита като подкова алея за автомобили.
Първи слезе Навот, после Бекер. Банкерът се ръкува с бодигарда и му представи своя „съдружник от Цюрих, хер Оскар Лайте“. Бодигардът кимна и ги покани с жест да влязат. Входната врата се затвори.
Мордекай погледна часовника си: четири часът и петдесет и осем минути. Взе мобилния си телефон и набра виенски номер.
— Ще закъснея за вечеря — каза той.
— Всичко наред ли е?
— Да — отвърна Мордекай. — Всичко е чудесно.
Няколко секунди по-късно на компютърния екран на Шамрон в Мюнхен проблесна сигнал. Той погледна часовника си.
— Колко време ще им отпуснеш? — попита Картър.
— Пет минути — отговори Шамрон — и нито секунда повече.
Черното ауди седан с висока антена, монтирана на капака на багажника му, беше паркирано няколко пресечки по-нататък. Залман спря зад него, слезе от колата и отиде до предната дясна врата. Одед — набит мъж с меки кафяви очи и сплескан като на боксьор нос — седеше зад волана. Залман се настани до него и веднага усети напрежението по дишането му. Той самият бе имал преимуществото да бъде в движение този следобед, а Одед бе стоял като в капан във виенската тайна квартира, без да има какво да прави, освен да си представя последствията при евентуален провал. На седалката лежеше мобилен телефон, който вече бе във връзка с Мюнхен. Залман можеше да чуе равномерното дишане на Шамрон. Пред очите му изплува картина — един по-млад Шамрон, който крачи под проливен дъжд в Аржентина, и Айхман, слизащ от градския автобус и насочващ се от противоположната страна към него. Одед запали двигателя. Залман се върна рязко към действителността и погледна към часовника на контролното табло: пет часът и три минути.
Шосе номер E-461, известно на австрийците повече като Брюнерщрасе, е двулентов път, който тръгва на север от Виена и минава през хълмистата област Вайнвиртел — винарския район на Австрия. Отдалечено е на осемдесет километра от чешката граница. Там има граничен пункт, заслонен от висока арка и охраняван обикновено от двама граничари, които рядко напускаха комфортната си постройка от стъкло и алуминий, за да извършат дори най-беглата проверка на излизащите от страната автомобили. От чешката страна на пункта проверката на пътническите документи по принцип продължаваше по-дълго, макар че трафикът от Австрия общо взето бе приеман с отворени обятия.
На два километра отвъд границата, разположен на хълмовете на Южна Моравия, се издигаше старинният град Микулов. Той бе погранично селище с характерния за подобни райони манталитет, който пасваше идеално на настроението, обзело Габриел. Той стоеше зад тухления парапет на средновековния замък, високо над червените керемидени покриви на стария град. Студеният дъжд се стичаше като сълзи по повърхността на мушамата му. Погледът му бе насочен към хълмистия склон, където минаваше границата. В тъмнината се виждаха само светлините от преминаващите по магистралата коли — бели светлини, приближаващи към него, и червени, отдалечаващи се към австрийската граница.
Габриел погледна часовника си. Сега те трябваше да са в къщата на Радек. Можеше да си представи отварянето на куфарчето с документите, поднасянето на кафе и напитки. След това пред очите му изникна друга картина: колона от жени, облечени в сиви дрехи, които вървят по заснежен път, пропит с кръв. Майка му — със стичащи се ледени сълзи по лицето.
— Какво ще кажеш на детето си за войната, еврейко?
— Истината, хер щурмбанфюрер. Ще кажа на детето си истината.
— Никой няма да ти повярва.
Тя, разбира се, не му бе казала истината. Вместо това я бе изложила на хартия, заключена в архивите на „Яд Вашем“. Може би там бе идеалното място за това. Може би има истини, които са толкова ужасяващи, че е по-добре да бъдат поверени на някой архив с ужаси, поставени под карантина заради незаразените. Тя не бе могла да му каже, че е жертва на Радек, както и Габриел никога не можа да й каже, че е екзекутор на Шамрон. Макар че майка му винаги го бе знаела. Тя познаваше лицето на смъртта и беше съзряла смъртта в очите му.