Степени на свобода.
- Автор: Мордън Саймън
- Серия: The Metrozone series #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-452-7
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Степени на свобода.». Краткое содержание книги:
Майкъл е неизмеримо сложен ИИ, попаднал в капан под останките на Кулата Ошикора. Някой ден Петрович ще го освободи – просто трябва да вярва, че Майкъл ще запази здравия си разум дотогава.
Мади и Петрович са изпаднали в криза на доверието. Тя го напуска, но Петрович е убеден, че все още го обича.
Соня Ошикора също обича Петрович. Но играе някаква сложна игра и изобщо не е ясно дали възнамерява да го спаси от онова, което предстои.
ЦРУ иска да спаси света. Добре де, само Америка, но за тях това е едно и също.
Новият джихад на машините отново се обажда. Но Петрович го унищожи, нали така?
Някога Армагедонистите взривиха света, опитвайки се да убият кажи-речи всичко живо. Сега смятат да го направят отново.
И за кой ли път всички пътища водят към Петрович. Всеки иска нещо от него, а единственото, което иска той, е да бъде свободен…
Петрович облегна тила си на стената и изстена шумно и продължително.
– Всеки път. Всеки път, когато играя тяхната ёбаная игра, те печелят.
– Тогава спри да играеш. Само идиот би продължил да залага срещу някой с подправени зарове, а ти не си идиот. Приеми го като измама, каквото си беше от началото до края. Готова съм да умра тук, долу, с теб, но ми се иска да мога да погледна свети Петър в очите, без да го накарам да си мисли, че съм пълна глупачка, защото съм си похабила живота по такъв героично безсмислен начин. – Тя го погледна за миг с електронно подсилените си очи и наведе глава. – Какво ще кажеш, Сам?
– Не мога да споря с това – каза той. – Всичко, което казваш, е абсолютно правилно.
– Но въпреки това ще си отидем като Бъч Касиди и Сънданс Кид, нали?
– Не, няма. – Той освободи ръката си и вирна брадичка. – Абсолютно си права. Майната им на тях и на коня, който са яхнали. План Б.
– Имаме ли такъв?
– Вече имаме. Вратата на подземната стая трябва да бъде затворена както трябва. – Той вдигна лопатата и я връчи на Маделин. – Само ти ще успееш да го направиш навреме, колкото и малко време да ни е останало.
Тя грабна лопатата и я хвърли в дупката; от дъното на шахтата се чу издрънчаване. Маделин уви въжето около кръста си и застана на ръба на пропастта.
– Пази ми гърба – каза тя и започна да се спуска надолу.
Петрович извади пистолета си и прикани вратата да се отвори малко повече от процепа, който се виждаше в момента. Маделин стигна дъното, спря за миг, колкото да вдигне лопатата от пода, и хукна към подземната стая.
Мъничката зелена светлина сияеше в самотното си великолепие.
Тя коленичи и хвана кабела с едната си ръка, а с другата пъхна острието на лопатата в процепа. Натисна дръжката и идеално балансираната врата послушно помръдна.
Някой я чакаше, но похаби първия си залп в тежката стоманена врата. Искричките осветиха шахтата и прегърбената фигура на Маделин; тя извърна лице от внезапната ярка светлина и яростния вой на рикоширалите куршуми.
Секунда по-късно тя замахна с лопатата и разсече кабела на две. Взе края, който водеше към компютъра, и рязко го дръпна. Стрелбата започна отново и тя се притисна към бетонната стена.
Настъпи тишина и Маделин уви кабела около дръжката на лопатата веднъж, втори път, дръпна силно, за да го стегне, и хвърли всичко в коридора зад вратата. Резултатът беше предсказуем, но Маделин се претърколи по пода и се изправи отново до вратата. Дръпна я и вратата се затвори, а пушечният огън секна в момента, в който входът беше запечатан.
Ключалките изжужаха, резетата се плъзнаха на мястото си и зелената светлинка се промени в червена.
– Кажи ми пак защо трябваше да направя това? – извика запъхтяна тя.
– Защото това е противобомбен бункер – извика в отговор Петрович. – Сега се връщай горе.
Тя изтича обратно и се хвана за въжето.
– Не говориш сериозно?
– Да. Ако не можем да спрем експлозията, то поне ще попречим на взрива да достигне до повърхността.
Тя редуваше ръцете си на въжето, което изскърца възмутено.
– Давай, давай!
Ръката й достигна до дупката и се вкопчи в неравния й ръб. Острите камъни и металът се врязаха в дланта й, но тя не се пусна. Постави и другата си ръка на ръба и размаха крака, за да открие опора, върху която да стъпи. Петрович я хвана за китките, запъна краката си в мекия камък и дръпна силно.
Почувства как се плъзга заедно с нея. Подметките на ботушите му се удариха в отсрещната стена на шахтата и той напрегна коленете си. Маделин продължаваше да се плъзга, а той не беше достатъчно силен, за да я удържи.
Окървавената ръка, която се беше вкопчила в ръба на шахтата, пусна неговата и зашари наоколо. Напипа металния пръстен около левия му лакът и пръстите й го сграбчиха. Ръката му се напрегна и изопна. Рамката на гърба му пое цялата й тежест и той стисна здраво очи, за да преглътне момента на мъчителна болка, преди да успее да блокира всичко.
Маделин провря раменете си през пролуката, пусна го и се оттласна нагоре от стените на шахтата, успявайки да се прехвърли по корем през прага. По гърдите й се стичаше защитен гел.
Тя се обърна по гръб и вдигна и краката си в тунела.
– Извинявай.
Петрович отново започна да диша.
– Вземи едната бомба – изпъшка той.
Беше го страх да помръдне, за да не се окаже, че нещо се е скъсало.
Тя се пресегна и откачи едната от сферите.
– И какво сега?
– Така. Вземи въжето, завържи на края му една кофа и пусни бомбата в нея. Щракни превключвателя отгоре й, натисни бутона и я пусни в шахтата. Имаме петнайсет, най-много двайсет секунди, за да се махнем от тунела.