Степени на свобода.
- Автор: Мордън Саймън
- Серия: The Metrozone series #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-452-7
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Степени на свобода.». Краткое содержание книги:
Майкъл е неизмеримо сложен ИИ, попаднал в капан под останките на Кулата Ошикора. Някой ден Петрович ще го освободи – просто трябва да вярва, че Майкъл ще запази здравия си разум дотогава.
Мади и Петрович са изпаднали в криза на доверието. Тя го напуска, но Петрович е убеден, че все още го обича.
Соня Ошикора също обича Петрович. Но играе някаква сложна игра и изобщо не е ясно дали възнамерява да го спаси от онова, което предстои.
ЦРУ иска да спаси света. Добре де, само Америка, но за тях това е едно и също.
Новият джихад на машините отново се обажда. Но Петрович го унищожи, нали така?
Някога Армагедонистите взривиха света, опитвайки се да убият кажи-речи всичко живо. Сега смятат да го направят отново.
И за кой ли път всички пътища водят към Петрович. Всеки иска нещо от него, а единственото, което иска той, е да бъде свободен…
– Нали знаеш, че и аз мога да карам? – каза Маделин. Тя свали облегалката на другата половина от седалката, за да може да се добере до багажника. – Ще трябва да конфискувам личната й броня заедно с всичко останало.
– Да. Оборудвай се добре. Не можем да си позволим издънка.
– Защо просто не ги оставим да се взривят? – Гласът й прозвуча приглушено, докато тя ровеше отзад за оръжия с по-голям калибър. – Дори да е ядрена бомба, зарядът ще е малък. Заложили са я под земята.
– Искам да ги спра, защото не бива да им се позволява да се измъкнат безнаказано. Друга причина не ми трябва. С бомба, без бомба – няма значение. Те бъркат. Аз съм прав. – Петрович се хвана за дръжката, когато колата направи остър завой. – Непростимо е да не направим нищо.
Почти бяха стигнали, спускаха се по Парк Лейн към Арката на Уелингтън. Той погледна в огледалото за обратно виждане; Маделин беше намерила един автомат и достатъчно патрони, които започна да нарежда в пълнителите. Тя улови погледа му.
– Значи, това е то.
– Да. Така изглежда. Ёбаный в рот. – Той удари с юмрук по стъклото, по вратата, по седалката, по таблото. – Защо янките не могат да бъдат умни като мен? Защо не можаха да разберат, че Майкъл го няма?
Тя постави последния патрон на мястото му и пъхна един в цевта.
– Дори някой от агентите или всичките да имат някакви съмнения относно тази самоубийствена мисия, те са обучени да изпълняват заповеди. Докрай.
Колата спря със скърцане до журналистическия микробус. Тялото на Сурур лежеше зад него, на два метра от задната броня. Тя беше простреляна няколко пъти и лежеше в езеро от съсирена кръв. Операторът й, все така окичен с цялото си оборудване, лежеше посечен до страничната врата.
Цялата каросерия беше надупчена – за щастие, не бяха улучили нищо жизненоважно в претъпканата с електроника задна част, така че наклонената на една страна камера беше заснела промъкващите се пет тъмни фигури, едната от които бе носила зелена брезентова торба, очевидно твърде тежка и твърде цилиндрична, за да е предназначена за нормална употреба.
Кабелът лежеше на земята, а щифтът му беше откъснат и хвърлен настрани. Петрович слезе от колата и тръгна към рампата, която се намираше малко по-нататък.
– Майкъл? Какво става?
[Ако се намират под земята, дълбочината е достатъчна, за да блокира сигналите. Ако са над земята, значи, поддържат радиомълчание.]
– О, долу са със сигурност. И дори Макензи да иска да им нареди да се връщат, няма да успее.
[Саша, моля те, помисли отново. Американците ще умрат от собствената си ръка, унищожавайки ненужно оборудване. Не е ли най-доброто решение просто да ги оставим да го направят?]
– Разбира се, че е. Но има такива неща като справедливост и аз възнамерявам да я стоваря върху главите им като ангел-отмъстител. – Козирката на бетонния покрив се намираше над главата му. – Ще се видим от другата страна, Майкъл. Папата може и да таи съмнения относно теб, но не и аз. – Той се прехвърли за кратко на другата линия. – Маса. Срутете тунела на изток от кулата. Може да се каже, че имам план.
Той се затича напред и почувства как потокът информация секва. Маделин го изпревари и си сложи очила за нощно виждане, които беше открила в колата.
– Аз влизам първа.
– И защо?
– Защото просто мога да те избутам от пътя ми и ти по никакъв начин няма да можеш да ми попречиш.
Тя се затича напред, оглеждайки сенките, притиснала плътно приклада на автомата към рамото си.
Найлоновата завеса пред входа на тунела се развя; двете й крила се люшнаха встрани, а после бавно се събраха. Маделин леко отмести едната част с дулото на автомата.
– Чисто е – каза тя и се шмугна вътре.
Петрович я последва с леко закъснение; тя вече лежеше в тунела и пълзеше напред, придвижвайки се на лакти. Той я гледаше как се отдалечава, след което се спусна по лекия наклон по гръб. След като стигна до края и краката му цопнаха в реката, тя вече беше далеч напред, дебнейки в мрака.
Той нямаше намерение да изостава, въпреки че залиташе от едната стена на тунела към другата. Щеше да върви напред, дори това да го убиеше.
Докато напредваха в тъмния тунел, ориентирайки се единствено благодарение на хардуера си, далечен бумтящ звук разтърси тухлените стени и ги връхлетя въздушна вълна.
Маделин се обърна и погледна Петрович. Той вдигна палци и посочи напред. Тя продължи да крачи мълчаливо, а дългите й крака й позволяваха да стъпва от двете страни на канала.
После се спря и застина неподвижно. Петрович бавно се снижи. Тук реката правеше лек завой, от другата страна на който се забелязваха първите проблясъци на топлинен източник.